На третата вечер стигнаха до една поляна, където ги чакаше Глен, директорът на програмата. Посрещна ги заедно с още няколко човека от ръководителите, все ухилени до ушите, и те започнаха да се шегуват, да ги потупват по гърбовете и да ги хвалят колко много са постигнали всички. Бяха заровили няколко праскови в един кръг и цялата група трябваше да ги намери, сякаш точно такава игра ти се играе, когато си си скъсал задника от катерене по чукарите цели четирийсет и осем часа. Обаче прасковите наистина бяха вкусни.
От тогава храната бе ужасно еднообразна: мюсли с ядки и стафиди, овесени ядки, ориз — все такива здравословни боклуци. Онази вечер бяха седнали около лагерния огън и Глен заяви, че ще се научат как да палят огън с две пръчки дърво и въже, както са правили индианците (само дето той каза коренните американци, както се изразяваха хората напоследък, за да не обидят някого или да се опитат да го накарат да се почувства горд от това). Глен приличаше на някакво остаряло хипи. Имаше дълга руса коса, вързана на конска опашка, рехава брада, която постоянно поглаждаше, и мек глас, който се извисяваше в края на всяка фраза, сякаш всичко, което изричаше, бе въпрос. Когато спомена онова за паленето на огън с пръчка и въже, той погледна Скай, сякаш като бе наполовина индианка, тя може би вече знаеше как се пали огън по този начин. Има си хас! Как ли пък не.
Цялата група, продължи той, трябвало да овладее тази техника за палене на огън. Всяка вечер щяло да бъде ред на някого от тях да пали огън и ако този, чийто ред е, не успее да се справи, то дадената вечер никой нямало да яде топла храна. Което него изобщо не го засягаше, защото на следващата сутрин той се качи на пикапа и си замина, като остави Джулия да ги ръководи.
Всеки трябваше да си има собствен набор за палене на огън, затова претърсиха гората за подходящи парчета изсъхнало дърво и през петте дни, които изминаха оттогава, всички, освен двама от групата се бяха научили как да палят огън. Единствените двама, които не можеха, бяха Скай и едно момче от Билингс, което се казваше Лестър и чийто мозък бе така изпечен от всичкия крек, с който се бе тъпкал, че сигурно не би успял да запали и локва бензин с автоматична запалка. Скай предполагаше, че бързо ще се научи да пали огън, обаче бе твърдо решена изобщо да не опитва. Предната вечер бе неин ред да запали огъня и се наложи всички да ядат студена храна. Знаеше, че останалите не я харесват, но изобщо не й пукаше.
След първия продължителен преход походите бяха по-лесни. Изминаваха по петнайсетина километра на ден, но с множество спирания, през които се събираха в кръг, когато някой ругаеше или правеше нещо непозволено. Никой не им съобщаваше къде се намират или накъде са се отправили и винаги когато някой попиташе, Джулия просто се усмихваше с досадната си сладка усмивчица и казваше, че важно е пътуването, а не крайната цел. Което бе най-тъпата забележка, която Скай бе чувала, защото кой нормален човек не се интересува къде отива?
Скай бе една от «близките» на Джулия, което означаваше, че трябва да имат някаква специална връзка. Предполагаше се Скай да се обръща към нея за помощ, да ходи да плаче на рамото й и да й доверява най-съкровените си тайни. Как ли пък не! В момента напредваха през каньона и Джулия вървеше точно зад нея. Пред Скай вървеше Байрън, едно момче от Грейт Фолс, което бе наръгало някого с нож по време на обир.
Той имаше рошава червена коса и татуировка на тигър на лявото си рамо, която трябваше да изглежда страшна, но всъщност изглеждаше тъжна. Скай не можеше да спре да я зяпа. Под наслоения прахоляк кожата на Байрън бе бледа като на албинос. На врата му имаше една розова ивица там, където слънцезащитното масло се бе изтрило от раницата му. Скай го харесваше. Той се опитваше да се държи мъжки като останалите, но точно както можеше да се види бебешки бледата му кожа под мръсотията, на моменти човек можеше да зърне истинския Байрън и да разбере колко мило момче е той всъщност. Бе единственият от групата, който се държеше приятелски със Скай. Останалите говореха с нея само когато се налагаше, с изключение на Мич, който никога не пропускаше възможността да я подразни, най-вече когато ръководителите не успяваха да го чуят.
Светлината в каньона избледняваше, сякаш се доизцеждаше от бледорозовото небе. Неколкостотин метра пътеката бе стръмна и опасна, камъните под краката им се подхлъзваха и се търкаляха и разбиваха в сухите храсти в ниското. После, точно когато заобиколиха хребета, теренът пред тях се спусна рязко и пред очите им се ширна ливада, в средата на която имаше езеро. В далечината планините, които бяха гледали през целия ден, все още задържаха последните лъчи на слънцето и тяхното отражение грееше — розово и невъзмутимо — на повърхността на езерото. Като по някаква безмълвна команда цялата група спря и застина в мълчание. Поемаха си дъх и се наслаждаваха на гледката. Скай стоеше до Байрън.