— Готино място, а? — каза той.
Момичето кимна, но не отвърна нищо. Знаеше, че мястото е красиво и че ако не беше такава ненормалница, тази красота щеше да я развълнува, така както въздействаше на Байрън. Но тя не изпитваше нищо. Сякаш процесите на възприятие и усещане се бяха разделили в нея и помежду им бе израснала граница. Скай усети, че Джулия се доближи и застана до нея.
— Тук ли ще нощуваме? — попита Байрън.
— Да — кимна Джулия.
— Супер!
— На теб харесва ли ти, Скай?
Скай сви рамене и без да има нужда, намести презрамките на раницата си.
— Какво ми пука?
Стояха край огъня и топлеха краката си — боси или обути в чорапи — на пламъците, които се издигаха високо и невъзмутимо в безветрената нощ. Светлината обливаше лицата им и блестеше в очите им, докато говореха и се смееха. Луната бавно се издигаше над дърветата на отсрещната страна на езерото.
Това бе огънят на Лестър, запален от него без ничия помощ. Гордостта, която момчето изпитваше, бе съвсем очевидна. Стоеше изправен, вдигнал високо глава и не можеше да сдържи усмивката си. Джулия го наблюдаваше през пламъците и видът му стопляше сърцето й. Точно това й харесваше най-много в тази работа: да вижда как самоувереността на тези наранени млади души се изгражда тухла по тухла с такива дребни и скромни постижения.
Лестър бе на петнайсет години и бе прекарал повечето от тях в различни социални домове, тъй като и двамата му родители постоянно влизаха и излизаха от затвора. Джулия бе прочела досието му. Как откраднал и блъснал първата кола на десетгодишна възраст, как започнал да взема наркотици и бързо и предсказуемо полетял надолу по спиралата на кражбите и измамите, за да си осигурява пари за дрога. Преди две години взел свръхдоза и прекарал три дни в кома, след която останал с трайни увреждания. Говореше леко заваляно и понякога мозъкът му изключваше насред някое просто действие, например, като се опитваше да си завърже обувката, и той оставаше сякаш замръзнал, докато някой не му се притечеше на помощ. У него имаше някаква сладка наивност, въпреки че в моменти на нервна възбуда ставаше див и тези две черти го превръщаха в обект на подигравки. Както можеше да се очаква, Мич бе специалист по тях. Той действаше толкова неуловимо, че понякога Джулия разбираше чак когато Лестър избухнеше. Но тази вечер нямаше опасност да стане нищо такова. Лестър Уейли сам запали огън от две парчета дърво и седеше и се къпеше в лъчите на собствената си отразена слава, усмихнат на целия свят, неоспоримият крал на вечерта.
Лестър седеше между Мич и Кейти, кипяща от енергия и малко дразнеща студентка от Билингс. Тя бе най-неопитната в екипа им, но говореше повече от всички останали накуп. Разправяше им за случката предното лято в парка Йелоустоун, когато една нощ групата, с която била, не закачила чантите с храна достатъчно високо на дървото.
— Едно от момчетата беше много пълно, някъде към сто килограма, може би повече. Казваше се Брет, беше вечно гладен и все се оплакваше, че храната не му стига. Както и да е, събуждам се посред нощ и виждам, че някой се е покатерил при чантите с храна. Решавам, че Брет се е качил и си похапва тайно. Така че ставам съвсем тихо, приближавам на пръсти и тъкмо спирам на няколко метра, канейки се да кажа: «Добре, приятелче, пипнах те», когато той започва да ръмжи, обръща се и виждам, че това е огромна мечка гризли, някъде към три пъти по-голяма от Брет.
— И ти какво направи? — попита Байрън.
— Ами приложих й една хватка и я метнах на земята, после й се накарах едно хубаво.
— Не ти вярвам! — каза Лестър.
Мич се изсмя подигравателно и тъкмо се канеше да направи някакъв остроумен коментар, когато забеляза с какъв поглед го стрелна Джулия.
— Разбира се, просто се шегувам. Изпищях. Мечката се изплаши повече и от мен и изчезна бързо-бързо. Беше претършувала цялата чанта, но което е най-странно — беше изяла само една паста за зъби.
Всички се засмяха. Всички, освен Скай. Тя седеше между Байрън и Скот и се взираше в огъня, сякаш й се искаше той да я погълне. Скот бе студент по философия в Денвър и това бе третото лято, в което работеше по програмата. Внушаваше усещане за мъдрост и загриженост, което много се харесваше на децата. По време на вечерята той тихо се опитваше да въвлече Скай в разговор, но тя не реагираше. На светлината от пламъците изглеждаше толкова тъжна и красива, че Джулия трябваше да впрегне целия си самоконтрол, за да не отиде при нея да я прегърне. Обичайно Скай носеше дългата си черна коса на опашка, но тази вечер я беше пуснала и косата й блестеше на светлината от огъня, също както големите й черни очи. Не бе казала и дума, откакто Лестър успя да запали огъня. Когато това се случи, докато останалите викаха възторжено и го поздравяваха, Джулия се обърна и погледна Скай. Лицето й показваше, че тя осъзнава как вече е останала съвсем сама: единствената пречка между групата и топлата храна всяка вечер.