Остатъците от вечерята вече бяха разчистени и бе дошло времето на «групата» — вечерното събиране около лагерния огън. Понякога веднага започваха да обсъждат как е минал денят или някакъв въпрос, който тормозеше някого от тях. А понякога един от тях, дете или съветник, насочваше разговора с някаква история. Тази вечер Джулия им разказа историята за двама приятели, Джо и Мо, които отишли в един крайпътен ресторант и си поръчали пържоли.
— Сервитьорката отишла в кухнята и след известно време се появила с пържолите. Дала на всекиго по една празна чиния и поставила пържолите помежду им, по средата на масата, след което се отдалечила. Джо и Мо, които били ужасно гладни, погледнали пържолите и видели, че едната е голяма, а другата — малка. Така че Джо си помислил: «Аха, знам какво да направя». Вдигнал чинията с пържолите и предложил на Мо да си вземе пръв, като предположил, че от неудобство приятелят му няма да вземе голямата. Но Мо взел точно нея, благодарил и започнал да яде.
Лестър се засмя.
— Така. На Джо обаче това не се сторило никак смешно. Бил страшно ядосан и изял малката пържола, без да каже и дума. Нали си представяте, чак пушек му излизал от ушите, толкова бил вбесен. И когато Мо си доял пържолата и вдигнал глава, видял лицето на Джо и попитал: «Ей, какво ти става?». А Джо казал: «Ами щом питаш, ще ти кажа, ядосан съм ти». Мо се заинтересувал: «Защо?». А Джо отвърнал: «Защото ти предложих пържолите и ти си избра по-голямата». И Мо попитал: «А ти какво щеше да направиш, ако аз ти бях предложил да си избереш?». «Ами щях да проявя учтивост, защото съм добре възпитан, и щях да взема малката пържола» — отговорил Джо. Тогава Мо възкликнал: «Ами тогава какъв ти е проблемът, нали малката пържола си остана за теб?». Всички, освен Скай се засмяха.
Джулия попита каква е поуката от тази история и прекараха следващия половин час в обсъждане на темата за егоизма и щедростта и за това дали хората са добри към другите, защото искат и другите да са добри с тях. Получи се интересна дискусия. Единствено Скай не се включи въобще. После Джулия попита дали някой иска да обсъди нещо с групата. Както обикновено, Мич пръв вдигна ръка.
— Добре, Мич — кимна Джулия. — Казвай.
— Искам да похваля някого.
— Добре. Продължи.
— Искам да поздравя Лестър, че успя да запали огън. От всички страни се чуха одобрителни гласове в подкрепа.
— Браво на теб. Знаем колко ти беше трудно и колко много се стара, за да се справиш.
Престорената искреност и покровителственият тон почти предизвикаха Джулия да се намеси. Тя не харесваше Мич току-речи от пръв поглед. Той беше суетен, подъл, неискрен, злобен и това бяха по-добрите му черти. Понякога Джулия впрягаше всички усилия на волята си, за да се държи професионално и да не показва личните си чувства. «Похвалата» на Мич почти сигурно бе прелюдия към нещо друго и тя предусещаше към какво точно.
— Така че искам да ти благодаря, мъжки — продължи той, — че положи всички тези усилия заради групата и може би някой ден, когато още някой направи усилие, ще ядем топла храна всяка вечер.
Двама «последователи» на Мич — Пол и Уейн, се обадиха в подкрепа.
— Това звучи повече като критика, отколкото като похвала — каза Джулия.
— Разбирай както искаш, мой човек.
— Ако желаеш да повдигнеш някакъв въпрос, Мич — и не съм ти «мой човек», — мисля, че е справедливо да говориш направо.
— Мисля, че и така е съвсем ясно, мамка му.
— Не, на мен не ми е ясно и малко по-късно ще чуем двайсет варианта на последната ти реплика.
Мич се изсмя презрително и се спогледа с Пол и Уейн. И двамата се хилеха, стрелкайки с поглед Мич, Джулия и Скай, която продължаваше да се взира втренчено в огъня. Джулия кипеше вътрешно и й бе трудно да го прикрие.