— Хайде, Мич, изкажи се по-ясно, ако обичаш.
Той погледна престорено измъчено нагоре към звездите и въздъхна:
— Добре. Това е въпрос, който вълнува всички ни…
— Тук всеки говори за себе си, Мич.
Той замълча за момент, очевидно сдържайки някакъв по-рязък отговор.
— Добре, това е въпрос, който вълнува мен. Във връзка със Скай. Всички други, освен нея се справиха с тази работа с огъня и на всички ни — добре де, на мен започва да ми писва от нейните номера.
Мнозина се обадиха да го подкрепят. Мич изгледа Джулия триумфиращо. Известно време никой не продума. Напрежението сякаш се огласи чрез пращенето на огъня.
— Скай? — подзе Джулия меко. — Искаш ли да отговориш на това?
Момичето поклати глава, без да отмества поглед от огъня. Приличаше на изгубено сираче и инстинктите на Джулия отново я подтикваха да я защити и успокои. Но бе много важно да не прави нищо подобно. Една от основните цели на програмата бе тези деца да се социализират, да се научат да оценяват какъв ефект имат действията им върху останалите. Позицията, която Скай бе заела, като отказваше да се научи да пали огън, в началото може и да бе проява на дързост с цел привличане на внимание. Но сега вече бе въпрос на чест. И въпреки че натискът върху нея да отстъпи бе толкова голям, също доста голямо щеше да бъде поражението й, ако го направеше.
— Някой друг иска ли да каже нещо по този въпрос? — попита Джулия.
Байрън вдигна ръка. Тя му кимна да говори.
— Искам да изкажа… — той спря. Рядко говореше пред групата и очевидно се смущаваше. Преглътна шумно.
— Похвала? — подсказа му Джулия.
— Да. Похвала. Скай, ти си… ами единственото момиче тук и както каза по-рано днес, нали се сещаш, когато трябваше да отидеш до тоалетната и…
Мич се изкикоти. Джулия едва не скочи отгоре му, но Скот я изпревари:
— Мич, мисля, че трябва да проявяваш повече уважение, когато някой говори. Продължи, Байрън, слушаме те.
— Ами понякога си мисля, че не осъзнаваме колко ти е трудно на теб, Скай. И може би цялата тази история с паленето на огън и това, че не искаш да го направиш, е, защото ние всички сме момчета и това е твоят начин да си го върнеш на всички нас. По дяволите, не знам какво да кажа!
Той се намръщи и сведе глава, сякаш думите, които се опитваше да намери, бяха някъде там. Страните му пламнаха.
— Както и да е, просто исках да те похваля, че успяваш да ни изтърпиш. И честно казано, не ми пука дали ще вечеряме с топла храна, когато е твой ред да палиш огън, защото мисля, че имаш право на собствено мнение. Освен това мисля, че ти си добър човек. Това бе всичко, което исках да кажа.
— Благодаря ти, Байрън — отвърна Джулия.
Последва дълга пауза. Всички гледаха Скай. Тя хапеше долната си устна толкова яростно, та Джулия се притесни, че ще я разрани. Очите й се напълниха със сълзи. Бързо, без да погледне никого, Скай стана и се отдалечи в мрака.
6.
Конър видя във визьора на фотоапарата главата и раменете на майка си над дървената преграда към арената. Беше облечена в ярко розова риза с бяло по ръбовете и със смачканата черна шапка, която твърдеше, че й носи късмет. Имаше панделка с малки сребърни кончета, подарък от баща му за първата годишнина от сватбата им. Майка му гледаше непокорния кон, който яздеше, бе концентрирана върху това да се задържи на гърба му.
Следобедната светлина бе приглушена заради праха и пушека от барбекюта и сенките се удължаваха. Ако не беше вероятността да види падането от коня на единствения си жив родител, Конър може би щеше да е по-въодушевен от това колко красиво изглежда всичко наоколо. После слънцето проблесна над шапката на майка му и старият, странно дистанциран инстинкт за интересна снимка надделя у него. Щракна няколко кадъра, увеличи приближението и включи мотора на фотоапарата, за да е готов, когато дървената преграда се отвори.
— Не мога да повярвам, че майка ти е почти на петдесет — каза Джулия.
— И тя не може — отвърна Конър. — И точно това е проблемът.
Седяха на първия ред пейки, Джулия бе между Конър и Ед. За незначително родео като днешното имаше доста внушителна тълпа зрители зад тях — неколкостотин човека, предположи Конър, може би дори повече. Майка му бе убедена да извърши тази лудост от един стар приятел, който бе в организационния комитет. Той й бе казал, че тя ще е гвоздеят на програмата: «Благотворително представление — Ветерани яздят без седла». Майката на Конър не хареса особено определението «ветерани», но когато приятелят й се обади повторно и съобщи, че ще участва старата й съперница от Ливингстън — Мадлин «Кралицата» Макфол, тя набързо промени мнението си.