Жените седяха от другата страна на масата, Джулия бе точно срещу него. Беше му трудно да отдели поглед от нея. Беше открил това още от мига, в който се запознаха. У нея имаше нещо, което го омагьосваше. Смехът й, тъмнокафявите й очи и начинът, по който се присвиваха, когато се усмихваше… Конър се спря, засрамен от това, че изобщо забелязваше такива неща. Това бе гаджето на най-добрия му приятел, за бога.
Бе изминал почти месец, откакто тя и Ед пристигнаха, и не бяха имали много дни като този, когато и тримата да не са на работа. Въпреки това Конър усещаше, че я познава, че по някакъв начин я е познавал от много, много отдавна. Тя бе от жените, които често докосваха околните не прелъстително, а съвсем естествено, несъзнателно. Ако искаше да подчертае нещо, което казва, поставяше длан върху ръката на събеседника си и макар Конър да знаеше, че това не означава нищо, че е съвсем приятелски, сестрински жест, винаги силно му въздействаше. И когато го прегърна на родеото, той не знаеше къде да дене погледа си.
— Конър?
Чу гласа на майка си. Всички го гледаха.
— Извинявай. Какво казваше?
— Майка ти питаше дали ще се катерим в планината утре.
— Ооо. Мислех, че ще се спуснем до Битърутс.
— Значи и ти обичаш планините, Джулия? — продължи да задава въпроси майката на Конър.
— Не съм се катерила много. Не съм особено добра.
— Тя е страхотна — каза Ед. — Направо е като жената — паяк.
— Де да бях!
— Е, пази се, с тези двама млади лунатици.
— Ако ме извините, госпожо Форд, но след като ви гледах днес, ми се струва, че това е от гените.
Маги се усмихна.
— Слушайте — отвърна тя. — Има самолети, има планини и коне. Сега ми кажете откъде е най-безопасно да се падне.
Пиха кафе и платиха сметката. Маги ги попита дали искат да останат да преспят в ранчото, но Конър обясни, че е по-добре да се върнат в Мисула, за да успеят да потеглят на похода си рано следващата сутрин. Сбогуваха се на паркинга. Майката на Конър подаде купата от родеото на Джулия.
— Госпожо Форд, не бих могла да я приема — възрази младата жена.
— Разбира се, че можеш. И бездруго вече имам твърде много от тези проклетии.
Джулия погледна Конър.
— Вземи я — кимна той. — Тя е искрена.
— Добре. Ами… благодаря — целуна майката на Конър. — Ще я пазя.
— Както желаеш — каза Маги, докато се качваше в пикапа си. — Ако си струваше да я претопя, щях да я задържа за себе си.
Потеглиха на юг, а нощта постепенно се спускаше наоколо, мека и синя. Вдясно от тях планината се открояваше на фона на последната червена ивица от отиващия си ден като руина от някоя загинала империя. През отворените прозорци нахлуваше мирисът на охлаждаща се земя и мащерка, приличала се дълго на слънце. Старият шевролет на Конър тракаше и скърцаше по пътя, следвайки сноповете светлина от собствените си фарове, през горичките от тополи и в сенчестите гънки на изсъхналите поля.
Седяха тримата един до друг, както винаги, Джулия бе по средата. Тя държеше купата в скута си, а Ед продължаваше да възхвалява майката на Конър и обясняваше, че непременно ще напише мюзикъл за нея. Щял да се казва «Кралицата на червения прах». Конър попита дали това ще стане преди или след всички останали мюзикли, които Ед е решил непременно да напише, например този за пожарникарите парашутисти («Огнени сърца») и другия, за откачения учител по пиано, който убива учениците си. Джулия се обади, че не е чувала за този мюзикъл, и Ед започна да й обяснява идеята си. Щял да се казва «Шопен» и да бъде нещо средно между «Суини Тод» и «Амадеус». Не успя да дообясни замисъла си, защото Джулия се разсмя така заразително, че скоро и тримата се заливаха в смях, а дробовете на Конър го заболяха, както понякога, когато се изпълваха с пушек от някой пожар.
Смехът сякаш ги изтощи, защото след това и тримата се умълчаха и седяха като хипнотизирани, взрени в рояка мушици, танцуващи в светлините на фаровете. Пресякоха вододела при прохода Роджърс и зад завоя откриха стадо кошути — седем майки с малките им, точно насред пътя. Конър спря пикапа и животните стояха неподвижно дълго време и ги гледаха, очите им блестяха като опали, а дългите уши потрепваха. Бавно, на двойки, те се изтеглиха от шосето и изчезнаха в мрака.
Прекосиха Линкълн, като до този момент Ед вече хъркаше тихо, опрял глава на вратата. Още няколко километра нито Конър, нито Джулия проговориха, но в мълчанието им нямаше нищо неловко. Той по принцип не се справяше с празните приказки и както бе забелязал, същото се отнасяше и за нея. Когато накрая тя все пак проговори, бе, за да го попита, с присъщата си прямота, за баща му. Искаше да знае що за човек е бил и Конър й разказа, че е бил добър, скромен, нежен и всеотдаен.