— Предполагам, че според повечето хора майка ми бе по-силната от двамата, защото винаги е била, нали разбираш, доста устата.
Джулия се засмя:
— Забелязах това.
— Да. Казва каквото мисли дори когато е по-добре да си замълчи. Но дълбоко в себе си тя знаеше, че баща ми й е опора. След неговата смърт дълго време сякаш бе загубила почва под краката си. Помня, че сутринта на погребението лекарят й даде някакви хапчета, успокоителни или нещо подобно, сигурно за да успее да издържи службата. Както и да е, бе изпила твърде много от тях и когато хората се събраха в църквата и започнаха да се изреждат, за да й изкажат съболезнованията си, тя се смееше, шегуваше и повтаряше: «Няма нищо, по дяволите. Щом е трябвало да си отиде, отишъл си е».
Конър поклати глава и се усмихна на този спомен.
— Беше ужасно. Представяш ли си, едновременно смешно и ужасно. Но после, дълго време, тя бе направо съсипана.
— Сигурно ти е било много трудно.
— Да. За известно време.
— Нямаш братя или сестри, така ли?
— Не. Мисля, че се опитваха да си направят още деца. Години наред. Но така и не се получи. А ти?
— И аз нямам. Сама съм.
— А майка ти и баща ти?
— Мама живее в Бруклин. Баща ми ни напусна, когато бях на дванайсет. Просто стана и си отиде.
Тя замълча и от тона й Конър остана с впечатлението, че загубата на баща й е била също толкова тежка за нея, колкото и неговата загуба. Изчака я да продължи.
— Сега живее в Германия, женен за много по-млада жена. Точно като в клишето: тя е по-млада, по-висока, по-руса, по-красива. Сигурно е страхотна. Не съм я виждала. Не съм виждала и него навярно от пет-шест години. Понякога се обажда на Деня на благодарността и Коледа. От време на време праща по някоя картичка. Вече не го познавам.
— Какво работи той?
— Нещо, свързано със строителство. Дори не съм сигурна какво.
— Има ли други деца?
— Не.
— А майка ти?
— Тя е изпълнителка на трапец в един цирк.
Конър я погледна.
— Наистина ли?
— Да, изпълнява този номер с премятането, нали се сещаш. Хвърля се през горящи обръчи, разни такива — забеляза изненадата на лицето му. — Ей, защо само ти да имаш необикновена майка? — Засмя се. — Добре де, шегувам се. Фризьорка е. Притежава малък фризьорски салон в Бруклин.
— Там ли си израснала?
— Да. Тя е страхотна. Типична италианка. Не спира да говори. Има най-катастрофалния любовен живот, който можеш да си представиш. Привлича като магнит неподходящи мъже. Много я обичам.
Говориха си през целия път до Мисула и през всичкото това време той не можеше да се отърве от усещането за уханието на тялото й и топлия натиск на рамото и бедрото й до неговите. Разговаряха за работата му като фотограф, за нейната работа в Бостън, за пътуването й до Африка предното лято и колко много й бяха харесали природата и хората там. Тя сподели, че би желала някой ден отново да се върне там, може би дори да работи известно време. Конър отвърна, че и той винаги е искал да отиде в Африка и че се надява някой ден да има тази възможност.
После я попита как вървят нещата в програмата, по която работи, и Джулия му описа момичето с индианска кръв — и какво страхотно дете е тя, но колко е затворена в себе си и че никой не успява да пробие черупката й. Конър й разказа, че един от колегите му парашутисти е индианец и че неговият брат работи с проблемни деца в резервата в Браунинг.
— Спомням си, беше казал, че тези деца често нямат никаква представа за предшествениците си и каква забележителна култура са имали. Брат му се старае да ги включи в съживяване на някои традиции. Очевидно резултатите са много добри. Вероятно той може да ти помогне по някакъв начин.
Джулия се заинтересува от разказа му и той обеща да й намери телефона на този човек. Вече караха през Мисула и Конър се улови, че си мечтае това пътуване да не свършва. Паркира пред апартамента и изгаси двигателя. Поседяха няколко минути, загледани в спящия Ед. Джулия се усмихна сякаш на себе си и в очите й Конър видя колко голяма бе любовта й към приятеля му. Наблюдава я как се наведе и целуна нежно Ед по бузата, за да го събуди. И въпреки че искаше да изпитва само щастие, че те двамата са се намерили един друг, Конър не можеше да потисне тъпата болка у себе си, която не бе от ревност, а от някакъв безименен, дълбок копнеж.
По-късно, след като приготвиха багажа си за похода и си пожелаха лека нощ, той дълго лежа в мрака, опитвайки се да не слуша интимния шепот на гласовете им в съседната стая и скърцането на леглото и да прогони образите, които тези звуци извикваха в съзнанието му. Дълго след като шумът от съседната стая стихна и се чуваше единствено ромоленето на реката през отворения прозорец, той лежа буден, загледан в тавана и шарещите сенки от дърветата.