Тя бягаше и бягаше, както винаги. Нямаше значение накъде, защото никъде не можеше да е по-зле от там, където се намираше в момента или където се бе озовавала досега. За пръв път избяга едва петгодишна и оттогава го беше правила много пъти. Винаги си навличаше неприятности, но какво от това, какви ли неприятности съществуваха, които да не бе виждала вече.
Тича, докато задръстените й от цигарения дим дробове не се предадоха, и когато спря, последният вагон на влака отмина. Тя стоеше превита, опряла длани на коленете си и задъхана, гледаше как светлините на опашката му ставаха все по-малки и по-малки, докато нощта не ги погълна, сякаш изобщо не ги бе имало. Някъде далече в мрака лаеше куче и някакъв мъж му викаше да млъкне, а то не спираше.
— Няма нищо, ще хванеш следващия.
Гласът я стресна. Беше мъжки и съвсем наблизо. Скай огледа тъмнината около себе си. Намираше се на място, което приличаше на бунище. Не видя кой й говори.
— Насам.
Той седеше на земята, облегнат на купчина гниещи колове от ограда, потънали в бурени. Изглеждаше, сякаш едва ли не и той е част от тях — косата му бе толкова дълга и заплетена, колкото и брадата му. Беше бяло момче, по-голямо от Скай. Може би на осемнайсет или деветнайсет, много слабо. Носеше протрити дънки и тениска с щампа на китайски дракон. Прашна пътна чанта лежеше на земята до него. Свиваше си джойнт.
— Защо плачеш?
— Не плача. Пък и теб какво те засяга?
Той сви рамене. Известно време и двамата мълчаха. Скай се обърна настрани, като че ли имаше други неща, които да върши или обмисля. Изтри крадешком мокрите си страни, за да не я види. Знаеше, че се налага да се махне оттук. Всякакви психари и откачалки се мотаеха край релсите. Но нещо у нея, някакъв нещастен копнеж за утеха или компания, я накара да остане. Тя пак го погледна. Той облиза цигарената хартия и залепи джойнта, после го запали и си дръпна продължително. Подаде й цигарата:
— Ето.
— Не си падам по дрога.
— Ясно.
Колата, която откраднаха, бе на човек с малки деца.
Отзад имаше бебешки столчета, книжки с картинки и хартийки от бонбони. Момчето знаеше какво прави, защото му отне само броени минути да отключи вратата и да запали двигателя. След няколко километра спряха, за да разменят номерата с тези на една друга кола.
Той се представи като Шон, тя му каза своето име и това бе всичко, което знаеха един за друг, освен че и двамата таяха някаква обща болка или копнеж, който нямаше нужда да изричат. Нищо друго нямаше значение — нито къде отиват, нито защо.
Караха на север, докато стигнаха до междущатската магистрала, после се отправиха на запад. Реката бе от едната им страна, а зората разстилаше червената си пелена върху безкрайните равнини зад тях. Дълго време и двамата мълчаха. Скай седеше обърната на седалката си и гледаше назад, чакаше слънцето да се покаже и когато най-после изгря, то заля земята с пурпурни и златни пламъци и хвърли дълги сенки от тополите, скалите и от черните биволи, които пасяха край реката. Скай си помисли, че това е най-красивото нещо, което е виждала през целия си живот.
На пода намери книжка с картинки, която си спомняше от началното училище. Разказваше се за едно момченце на име Бърнард, чиито родители изобщо не му обръщали внимание. Един ден в задния им двор се появило чудовище и Бърнард изтичал вътре да каже на родителите си, но те пак не му обърнали внимание. Чудовището го изяло, влязло в къщата и започнало да реве срещу родителите, но те си мислели, че Бърнард вдига шум, и пак не го погледнали. И защото не се изплашили, чудовището загубило цялата си самоувереност. Скай обърна на последната страница, която винаги я натъжаваше много. Бедното старо чудовище натирено в леглото, седи сам-самичко и нещастно в тъмното, чувствайки се като пълен неудачник.
Спряха край магистралата, за да заредят. От закусвалнята, която тъкмо отваряше, си купиха кафе и курабийки и седнаха да закусят на маса до прозореца, докато една старица миеше пода край тях. Докато ядяха, момчето я попита на колко години е и тя излъга, че е на седемнайсет. Довери му, че е родена в Южна Дакота и че по майчина линия е наполовина индианка — от сиукското племе оглала. Той отвърна, че това е супер, а тя възрази, че според нея не е и че плюс това не знае нищо за племето и неговата история, освен че е пълна с болка и нещастие, а тя вече е преживяла достатъчно и от двете, много благодаря.