Потеглиха преди изгрев-слънце и поеха на юг, мъглата се надигаше откъм река Битърут вляво, а слънцето огряваше върховете на планините отдясно. Паркираха и се изкачваха на запад два часа. Слънцето се издигаше зад гърбовете им, нагряваше ги и проблясваше върху паяжините, които бяха осеяли храстите наоколо. Накрая стигнаха до подножието на внушителна сива канара, която се извисяваше от гората, отвесна и леко вдлъбната, набраздена от цепнатини, сякаш издълбани от гиганти. Джулия се закова на място, загледана в нея.
— Вие двамата сигурно се шегувате — каза тя.
Конър и Ед я бяха изкачвали няколко пъти и я уверяваха, че не е толкова страшна, колкото изглежда отдолу, но тя поклати глава: далеч не бе убедена. Ала без да каже и дума повече, свали раницата си, седна на един камък и започна да събува ботушите си, за да ги смени с обувките си за катерене. Мъжете направиха същото. Ед извади малката, подобна на химикалка спринцовка, която носеше винаги със себе си, и си инжектира инсулин. После хапнаха от сандвичите с шунка и кашкавал, които Джулия бе приготвила, преди да тръгнат. Струпаха всичко, което нямаше да им трябва по време на катеренето, зад едни големи камъни, после си сложиха сбруята* и се завързаха за въжето.
[* Част от специална алпинистка екипировка. — Б. пр.]
Конър водеше, Джулия се катереше зад него и като я погледна още на първата височина, той разбра, че тя знае какво прави. Имаше добра стойка и се движеше уверено, като внимаваше ръцете й да остават на нивото на раменете.
В късния предобед слънцето припичаше силно и те спряха на една издатина над тесния комин, по който се бяха изкатерили, свалиха пуловерите си, пийнаха вода и си починаха малко.
— Слушайте — каза Джулия. — Чуйте тишината. Не е ли удивителна?
Беше вързала косата си на опашка и носеше шорти и жълт потник, който откриваше гърба и раменете й, а под него се забелязваха кремавите презрамки на сутиена й. Кожата й бе загоряла и съвършена, освен един малък белег по рождение — като петънце от шоколад, точно в основата на врата й. В момента мажеше ръцете и раменете си със слънцезащитно мляко и в същото време обсъждаше с Ед една трудна част от изкачването, а Конър впрягаше цялата си воля, за да не я гледа и да не забелязва извивката на гърдите й, затова впери поглед в гората, която се простираше под тях.
Катериха се още час по един по-широк комин, после бавно се придвижиха покрай масивна издатина, за да достигнат до перваз, който бе толкова тесен, че се налагаше да стоят на пръсти. След това известно време планината бе по-дружелюбна и макар че по-скоро се изкачваха, а не се катереха, останаха вързани. Прекосиха гърба на една скала до друга част на планината, където наоколо и под тях се рееха грачещи с пренебрежение гарвани. Продължиха да се изкачват през поле, осеяно с камъни, оформени странно от ветровете и дъждовете така, че приличаха на група спящи динозаври.
Последната част от катеренето бе най-трудната и в един момент Джулия се изпусна и се подхлъзна. Тя извика уплашено и под краката й се затъркаляха камъни. Конър я задържа с въжето, закачи се за куката и извика на Ед, за да го предупреди. Въжето се опъна силно, той погледна надолу и видя Джулия, която се поклащаше във въздуха, и разтревоженото лице на Ед под нея. Беше се подхлъзнала само метър-два и бързо успя да се захване за скалата, но тримата останаха неподвижни и смълчани, докато и последното ехо от падащите камъни не заглъхна под тях.
— Извинявайте, момчета — каза тя.
— Добре ли си? — попита я Ед.
— Да, нищо ми няма.
Джулия погледна към Конър, но не каза нищо. Почина си малко, за да се овладее, и после се изкатери до края на отсечката, сякаш бе съвсем лесна. Когато доближи върха, Конър протегна ръка и я хвана за китката, а тя стисна ръката му, докато той й помагаше да се прехвърли през ръба. Тя се отвърза, застана до него и хвана въжето на Ед, който се катереше към тях. Джулия дишаше тежко и кожата й блестеше от потта. Конър я гледаше, тя усети погледа му и му се усмихна, а той отвърна с усмивка. Когато му оставаха пет-шест метра, Ед направи почивка и докато го чакаха, Конър се наведе, опря длани на бедрата си и се загледа в гората. Усети дланта на Джулия на рамото си и я погледна. Слънцето блестеше зад нея и той присви очи, за да види лицето й.
— Благодаря, че ми помогна там долу — каза тя.
— Ти сама си помогна. Катериш се много добре.
— Благодаря.
— Моля.
След час достигнаха върха. Там имаше малка пирамида и под нея нещо като каменна площадка, осеяна със сивкаво зелени и кехлибарени лишеи. Площадката свършваше с рязък отвее от трите страни и някои от хората, които се бяха изкачвали до върха, бяха издълбали върху стената на пирамидата инициалите, както и датите на покоряване. Наоколо имаше и по-високи върхове, но въпреки това им се струваше, че целият свят лежи в краката им.