Ед подкани Конър да направи снимки, така че той извади апарата си и нагласи Джулия и Ед така, че да може, като ги снима, да хване възможно най-много от панорамата. Видя ги във визьора как се прегърнаха, допряха лицата си и се усмихнаха срещу апарата. Направи им три снимки, всяка от различен ъгъл.
— Сега вие двамата — каза Ед.
Конър поклати глава:
— Аз съм фотографът тук.
Той не обичаше да го снимат, но Ед настоя, така че с неохота му подаде апарата и зае мястото му до Джулия. Почувства се смутен и неловък и не знаеше дали да я прегърне през рамото, но тя взе решението вместо него и обви ръка около кръста му, тогава той преметна ръка около рамото й и тя се притисна до него, тъй че бедрата им се допряха. Усещаше колко топла и нежна е кожата й под ръката и дланта му, която докосваше рамото й, а въздухът, който вдишваше, бе изпълнен със сладкото й ухание.
— Хайде, човече, усмихни се — извика Ед. — Имаш вид, сякаш някой е умрял.
Джулия го погледна и се засмя, той й отвърна и в същия момент Ед натисна бутона.
— Добре, още една — рече той. Този път двамата гледаха в обектива. — Така е по-добре.
Конър усети как се отпуска. Каза си, че е естествено да се чувства по този начин. Тя беше красива жена и всеки мъж би изпитал същото. В никакъв случай не бе предателство спрямо приятеля му. Просто тя му въздействаше, това бе всичко. Ед им направи още една снимка, след което Джулия пусна Конър и пристъпи към Ед, като заяви, че е неин ред да ги снима. Тя си носеше малък фотоапарат и засне двамата мъже, заели комични мъжествени пози.
Фотоапаратът имаше самоснимачка, така че Джулия им нареди да не мърдат, докато го нагласи. Те я подразниха, че й отнема много време, но накрая апаратът бе наместен на една скала и тя изтича да застане до тях. Смееше се толкова силно, че едва не се препъна. Конър и Ед се раздалечиха, за да й направят място помежду им, тя ги прегърна и двамата и в този миг апаратът щракна.
Седнаха на скалата и изядоха останалите сандвичи, няколко ябълки, шепа ядки и един скъп швейцарски шоколад, който се бе размекнал от топлината. Като фокусник Ед извади бутилка мерло и три пластмасови чашки, които тайно бе пъхнал в раницата си. Отвори бутилката, наля вино на тримата и вдигна тържествен тост за приятелството, който всички повториха.
След като се нахраниха, легнаха по гръб върху нагорещената от слънцето скала и се загледаха в небето. Малки изваяни бели облачета се носеха от запад и Ед предложи на Конър и Джулия да играят игра, в която тримата се редуваха да оприличават облаците на различни неща. По едно време се умълчаха и малко по-късно Конър седна и видя, че двамата са заспали. Ед беше съблякъл тениската си. Само ръцете и вратът му бяха загорели, останалата част от тялото му бе съвсем бледа. Лежеше настрана, сгушен като дете до ръката на Джулия.
Конър ги гледа дълго време. Двамата дишаха в един ритъм и на лицата им, отпуснати в съня, бе изписана някаква невинност, която го трогна и по някаква причина натъжи, макар да не знаеше защо. Една пеперуда се появи над скалата и запърха над тях, докато накрая се настани на рамото на Ед. Външната страна на крилете й бе почти бяла, но когато ги разтвори, се оказа, че отвътре са толкова яркочервени, че приличаха на кървяща рана. Изведнъж ветрецът я вдигна и отнесе. Докато я гледаше как става все по-малка, на Конър му хрумна, че това, което човек допуска до сърцето си, е въпрос на избор.
Дълго след като пеперудата изчезна, той стоя загледан в безкрайните гори и планини, обвити в обедната мараня и ширнали се чак до хоризонта. Конър прогони тъгата, която изпитваше, и си каза, че светът пред него е изпълнен с надежди и обещания, че нещата в този златен летен ден са също като в живота и че това никога няма да се промени.
7.
Облаците, с които се бяха шегували онзи следобед, скоро си отмъстиха. Събраха се, потъмняха и започнаха да се изливат и три дни дъждът не спря. Земята бе пресъхнала и спечена от горещите сушави дни през май и юни, така че повечето от дъждовната вода се стичаше направо в потоците и реките, преди горите да успеят да пийнат от нея. Но дъждът овлажни достатъчно и земята, и въздуха, за да осигури няколкодневно спокойствие на парашутистите.
Не че спокойствието бе кой знае колко желано. Дъждът означаваше по-малко пожари, а по-малко пожари означаваха по-малко извънредна работа, по-малко допълнително заплащане за излагане на опасност и — макар че внимаваха пред кого го казват — много по-малко забавления. Определението за «добро» лято на един парашутист бе много различно от това на всеки друг човек, особено тези, за които горските пожари означаваха разрушения и бедствия. През едно «нормално» лято базата в Мисула получаваше пет-шест повиквания за гасене на пожари седмично. Едно «добро» лято можеше да осигури толкова повиквания на ден.