Докато небето не се разтвори преди десет дни, лятото обещаваше да е добро. Заради дъжда настроението на парашутистите леко помръкна. Откакто дъждът спря, бяха получили едва четири повиквания, всичките за малки пожари, които потушиха бързо. Но нещата започваха да се раздвижват. Небето се бе прояснило, влажността на въздуха намаляваше и по всичко изглеждаше, че новата гореща вълна ще се задържи. Барометърът и рискът от пожари се покачваха, настроението на парашутистите — също.
Базата им се намираше в дълга и плитка долина на юг от летището на Мисула. Състоеше се от няколко обикновени бели сгради, около които без особен ентусиазъм бяха засадени малко дървета и храсти. Зад сградите бе пистата, където самолети от всевъзможни марки и размери стояха, готови да потеглят всеки момент. В единия й край като зловещ цирк на мъченията се издигаха кулите и жиците на транспортния лифт, където не един младок бе стоял с разтуптяно сърце и омекнали колене, питащ се дали гасенето на горски пожари в крайна сметка е толкова романтично, колкото изглежда.
Епицентърът на базата представляваше хале от взаимосвързани зали, където парашутистите работеха, когато не гасяха пожари. В единия му край бе общата стая — дълго помещение с покрит с линолеум под и ниски кресла, подредени край варосаните стени. В стаята имаше кафе машина и микровълнова печка, с която всички можеха да си приготвят храна. Точно тук се събираха на оперативка всяка сутрин. От общата стая се преминаваше в оперативната зала, на чиито стени бяха закачени карти на целия район и всички пожари биваха маркирани с флагчета. Следваше складът, където се съхраняваха специалните костюми и инструменти, както и всички, запаси, и накрая бе съблекалнята, в която всеки парашутист имаше гардеробче. След тях бе производственият цех, където се изработваха и поправяха парашутите и костюмите. До него се издигаше кулата, където парашутите се опъваха и провесваха за проверка след всеки скок като платна на някакъв призрачен галеон.
В една друга сграда, намираща се в съседство, бе центърът за посетители. Тук бе подредена изложба, от която хората можеха да научат за професията на пожарникарите парашутисти и да видят видео филмчета, представящи ги в действие. Имаше манекени на парашутисти в естествена големина — единият облечен с костюм с всички принадлежности за скачане, другият — с пожарникарски гащеризон, и тъй като Горската служба държеше на политически коректното послание, че тази професия е достъпна и за двата пола, манекенът с пожарникарския костюм бе на жена. Проблемът бе, че имаше вид на взет от витрината на някой универсален магазин. Куклата бе с червило и спирала и с безупречно чистата си изгладена риза и панталони изглеждаше крайно неубедително. Ед бе нарекъл куклата Барби Пожарникар, а един посетител на центъра се бе изказал, че тази кукла не би успяла да изгаси и свещичките върху тортата за рождения си ден.
Наистина сред пожарникарите парашутисти имаше и жени, но не бяха много. От около четиристотин в цяла Америка само двайсет и пет бяха жени. Това, което възпираше повечето от тях да кандидатстват за тази работа — освен по-силно развития инстинкт за самосъхранение и обикновения здрав разум, — бе въпрос на догадки. Но вероятно имаше нещо общо с впечатлението, което не бе лишено от основание, че тази професия активно се подхранва от бира и тестостерон. Пожарникарите от всички краища на света — от Бронкс до Бора Бора — обикновено клоняха към мъжкия край на спектъра. Парашутистите се бяха изолирали в собствена ниша от този спектър.
Не че човек би достигнал до това заключение, ако видеше изложеното на показ в производствения цех в онази конкретна юлска сутрин. Под намръщените погледи на три огромни глави от лосове, закачени доста сюрреалистично на стената, сякаш бяха надникнали през нея и не бяха особено впечатлени от видяното вътре, петима парашутисти — всичките мъже — седяха кротко зад шевните машини. Ед беше между Конър и Ханк Томас. До Ханк бе един новак на име Фил Уийтли и Чък Хеймър, който бе работил три години в Айдахо и приличаше на мечка с ниско подстригана козина.