Выбрать главу

Майка му бе запалила сребърния свещник, който стоеше върху рояла, и капакът блестеше, както и полираният дървен под на вестибюла. Беше в края на лятото или началото на есента и майка му носеше нещо лъскаво с цвят на слонова кост, а дългата й коса, която обикновено бе стегната в кок, сега се спускаше свободно върху раменете й и също блестеше. Години по-късно тя обясни на Ед, че е свирела ноктюрно от Шопен и той винаги искаше да знае кое точно. Единственото, което разбираше онази вечер, бе, че това е най-прекрасната музика, която е чувал. Той бе изпълзял тихо до средата на тъмното стълбище, за да вижда майка си по-добре, и се бе свил да гледа до парапета. Мина много време, преди майка му — без някаква очевидна причина и без никаква изненада, сякаш през цялото време бе знаела, че той е там — да повдигне глава. Видя го и се усмихна.

Когато довърши пиесата, тя потупа празното място на дългата табуретка, на която седеше, и Ед слезе долу, майка му го вдигна и го настани до себе си. Изсвири още едно ноктюрно, а Ед гледаше изящните й бледи ръце, които се движеха по клавишите като две грациозни животни, всяко със своя воля и намерения.

Въпреки че впоследствие той имаше множество други учители, добри, лоши и безразлични, майка му бе тази, която го научи да свири и която го зарази с идеята, че всеки вид музика може да бъде забавен. Голямата й страст бе Моцарт, но тя знаеше наизуст и всички велики мюзикли и докато навърши шест или седем години, Ед също ги бе научил.

Някъде по това време му поставиха диагнозата, че е болен от диабет, което сякаш притесни родителите му много повече, отколкото самия него. Майка му толкова се тревожеше, че трябва да му прави инжекции, че Ед скоро придоби някакво спокойно нехайство и сам пое това задължение. Реакцията на баща му по отношение и на диабета, и на процъфтяващата страст на момчето към музиката бе една и съща: недоловима смесица от съжаление, снизхождение и смътно, неизказано неодобрение. Изглежда, Големия Джим смяташе, че и музиката, и всеки физически недъг са неподходящи за момче. Поне за момче от семейство Тъли.

По-късно Ед се чудеше дали баща му не се бе чувствал объркан или дори изолиран заради музиката. Вероятно тя представляваше последната, непреодолима бариера по пътя към социалното му издигане. Или просто ревнуваше заради връзката, с която музиката сплотяваше майката и сина, които и без това бяха по-близки като външност и характер. Каквато и да бе причината, отношението му се огласяваше от братята на Ед, които не проявяваха ни най-малък интерес към музиката. Подигравките им никога не се изричаха в присъствието на майка им и обичайно не бяха злобни, също като шегите по повод зрението на Ед, което бе лошо и наложи той да сложи очила още в началното училище. Но един ден, когато се бяха сбили за нещо дребно, което Ед дори не помнеше, Чарли каза на дванайсетгодишния по това време Ед да изчезва и да върви да свири някой от своите «женчовски» мюзикли.

Това би могло да сломи едно по-малко уверено или упорито дете, но Ед се оказа много по-издръжлив и жилав, отколкото баща му или братята му биха признали. С подкрепата на майка си той продължи да развива таланта си, свиреше неуморно и стана много добър пианист. И двамата осъзнаваха още от началото на заниманията му, че той не притежава техническия й финес. Свиреше бурно и страстно и където това бе желан ефект, той достигаше висоти. Ала му липсваше известна деликатност при изпълнението на по-спокойните пиеси и във всеки случай инстинктите му го водеха повече към популярната музика, отколкото към класиката.

Той написа и постави първия си мюзикъл в гимназията, когато бе на шестнайсет години. Историята се основаваше съвсем безсрамно (и несъмнено незаконно) на филма «Пришълеца», а музиката бе в значителна степен заимствана от Пучини, но въпреки това мюзикълът бе посрещнат като триумф. Дори баща му изглеждаше почти впечатлен. Братята му бяха по-развълнувани от другата музикална изява: рок група, наречена «Заплахата на червените вратове», в която Ед бе соло китарист и автор на песните. Благодарение на групата той стана почти за една нощ, за негова изненада и радост, обект на съперничество между най-красивите ученички в гимназията.

Никога не бе изпитвал съмнения относно сексуалната си ориентация и отдавна бе спрял да се тревожи от подигравката на брат си за женчото, но по-късно осъзна, че тя му бе повлияла в избора как да прекарва свободното си време. Нищо не бе в състояние да го съблазни да последва примера на братята си, като се заеме с езда или футбол. Вместо това разви вкус към спортове, които бяха дори още по-опасни, спортове, в които не си защитен с предпазна каска, наколенки и подплънки на раменете и в които си изложен на истински стихии — като снега, леда и стръмните планински скали.