Лятото, когато стана на седемнайсет, отиде на лагер в Монтана, където се обучаваха на оцеляване в дивата природа. Влюби се в това място и щом се върна у дома, заяви, че държи да учи в колеж точно там. Музикалният факултет на университета в Мисула вероятно не бе най-добрият в страната, но бе на достатъчно високо ниво. Баща му се ядоса ужасно. Музиката можела и да става за хоби, каза той. Може би. Но със сигурност не била подходяща специалност, която човек да учи в колежа. (Никой истински мъж не би го направил — искаше да добави, но се сдържа.) Нещо повече, не било редно негов син да отиде в някакъв малък, забутан колеж за полуграмотни селяци.
По това време Ед вече бе започнал да се наслаждава на подобни битки. През годините дори си бе развил модел на действие. Запазваше спокойствие и това подлудяваше баща му още повече, а колкото по-вбесен бе баща му, толкова повече майка му заставаше на страната на Ед. Дълбоко в себе си тя също не се радваше, че той иска да учи в Мисула. Предпочиташе синът й да отиде в «Ан Арбър», където бе учила тя, но не каза и дума за това пред съпруга си. Големия Джим прие поражението си по-лесно, отколкото Ед бе очаквал, несъмнено заключавайки, че след като двама от тримата му синове са тръгнали по неговите стъпки, не може да се надява на повече. Разглезен от майка си и носейки прекалено много от Дюфорт в кръвта си, Ед официално бе приет от баща си за загубена кауза.
Това беше голямо облекчение. Оттогава, въпреки че — или може би защото — двамата не се виждаха особено често, Ед и баща му се разбираха много по-добре. Сякаш най-после взаимно бяха приели различията помежду си.
Дори имаше моменти, в които старите съюзи се променяха, например когато Ед съобщи на родителите си, че ще става парашутист. Както е нормално да се очаква, майка му бе ужасена, а баща му — очарован и ентусиазиран.
— Не бъди такава паника! — присмя й се Големия Джим. После потупа Ед по гърба. — Това вече е мъжка постъпка.
Това бе преди три години и нито тогава, нито когато и да било по-късно Ед спомена пред баща си, че работата му включва използване на шевни машини. И сега се усмихна, докато завършваше последния тегел на водонепромокаемия си гащеризон, като си представи как би реагирал баща му, ако имаше шанс да го види.
Сирената прозвуча точно когато Ед отряза конеца.
— Имаме повикване за Лоло Нешънъл. Тръгват Тъли, Форд, Хеймър…
Чък Хеймър нададе боен вик и за момент заглуши високоговорителя. Всички станаха от местата си и се отправиха към вратата. Нямаше нужда да слушат списъка, защото знаеха кои трябва да скачат този ден.
— … Шнайдер, Ленъкс, Пфефер…
Тези, които нямаше да скачат, винаги отиваха в съблекалнята, за да помогнат на колегите си, които бяха определени да потеглят. Ед изтича след Конър в помещението, обичайно съвсем тихо, но сега вътре гърмяха сирената и високоговорителят и от всички врати прииждаха хора, така че мястото приличаше повече на палуба на самолетоносач в бойна готовност.
— … Уийтли, Делагуардия…
След секунди всички бяха в съблекалнята и когато Ед стигна до гардеробчето си, Дона Киамото вече държеше парашутисткия му гащеризон, така че той направо да го намъкне. Сърцето на Ед биеше лудо. Колкото и пъти да беше скачал, възелът от нерви и вълнение в стомаха му преди всеки скок си оставаше един и същ. Дона му помогна да пристегне гащеризона си. Парашутистките костюми бяха специални, подплатени и изработени от кевлар*. Имаха високи яки и ципове по протежение на краката, за да се събличат лесно.
[* Синтетична материя за подсилване здравината на гумирани изделия. — Б. пр.]
— Готов си за бой, войнико.
— Благодаря.
След два дни бе рожденият ден на Дона. Тя щеше да прави парти в «Хенрис», един от любимите барове на парашутистите в центъра на Мисула. Ед и трима приятели, с които беше свирил в рок група, бяха обещали да осигурят музикалния фон на купона.
— Ако не се върнеш до петък вечер, Тъли, смятай се за мъртъв.
— Е, ако гасенето продължи толкова дълго, ще съм отработил много извънредни часове, така че поне ще бъда богат мъртвец.
— Хей, ако това се случи, разрешаваш ли да взема китарата ти? — извика Ханк Томас.
— А може ли аз да взема приятелката ти? — попита Чък.
— Съжалявам, приятел, но тя си пада само по красавци.
Всички се разсмяха. Дона помогна на Ед да закопчае костюма си, а после той извади от гардеробчето си ботушите. Конър вече бе облечен и обут. Беше се навел напред и един колега му наместваше парашута на гърба. Той винаги се приготвяше пръв и останалите редовно го дразнеха за това: