— Хей, Конър, парашутът ти е наопаки.
— Да, и си разменил ботушите си.
Конър се усмихна уморено. Закачи резервния си парашут и раницата с личния багаж, после взе каската си и бе готов за тръгване.
— Хайде, мързеливци, какво се бавите! Самолетът няма да ни чака.
От илюминатора на самолета пожарът не изглеждаше особено голям. Беше около двайсет и пет декара, не повече, пресметна Ед. Вятърът бе слаб, така че пламъците не напредваха бързо. Дотук с надеждите за извънредни отработени часове. Но пък никога не се знаеше.
Ед погледна останалите парашутисти, натъпкали се в костюмите си на тясната пейка покрай стената на самолета. Тъй като вратата стоеше отворена, вътре бе твърде шумно, за да водят каквито и да било разговори, а и по принцип всички предпочитаха да се подготвят и настроят за предстоящия скок. Костюмите бяха дебели и спарваха и Ед усещаше как струйки пот се стичат по гърба му. Конър, както обикновено, изглеждаше спокоен и невъзмутим.
Самолетът отново мина над пожара, докато двамата съгледвачи стояха приведени до вратата, привързани за всеки случай към специални куки, и търсеха подходящо място за приземяване. Старши съгледвачът се казваше Франк Бърд, но му викаха Големия Бърд, защото бе най-дребният от всички. Освен това, на петдесет и пет години, той бе един от най-възрастните и опитни хора в базата и името му стоеше в списъка на парашутистите, направили сто скока. Присъствието на Големия Бърд винаги действаше успокояващо на Ед.
Пилотът наклони едното крило и започна да се върти назад и Ед, който спокойно дъвчеше блокче шоколад, за да повиши нивото на захар в кръвта си, се озова с лице срещу огъня. Приличаше на огромна стрела, следваща бавно разстилащия се бял дим нагоре по западния склон на планината. Теренът бе труден — стръмни клисури и стърчащи канари и почти никакво празно пространство между дърветата. Което и място да изберяха за приземяване, щеше да е много тясно.
Летяха със сто и деветдесет километра в час на около петстотин метра височина и Бърд трябваше да надвиква моторите, докато им показваше мястото за приземяване. Беше тясна полянка, която се спускаше по планинския склон като изкривен зелен белег. В най-широката си част бе не повече от десет метра и от всички страни бе заобиколена от високи борове. Минаха над нея още три пъти, като пуснаха специални хартиени ленти, за да измерят отклонението, причинено от вятъра. Лентите бяха оцветени в розово, синьо и жълто и имаха тежести от торбички с пясък. Ед ги гледаше как се извиват и носят към дърветата под него.
— Изглежда, имаме дрейф от около триста метра — извика Бърд. — Всички виждат ли мястото? Добре, хайде да действаме.
Парашутистите вече слагаха ръкавиците и каските си, пристягаха раниците с личния багаж и правеха последни проверки. Ед и Конър щяха да скачат първи, което означаваше, че Ед щеше да бъде първият, напуснал самолета. След приземяването точно той щеше да бъде водач на групата. Предния път, когато скачаше първи, пропусна мястото за приземяване и се озова в един поток. Вече усещаше прилива на адреналин във вените си и си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои. Блесна светкавица и той се огледа стреснато — видя, че Конър отпуска фотоапарата си, ухилен. Ед му показа среден пръст. Конър пристъпи толкова близо, че каските им се докоснаха.
— Добре ли си?
— Да, съвсем.
— Искаш ли аз да скоча пръв?
— В никакъв случай. Няма да успееш.
Конър го потупа по каската.
— Остави малко място и за мен там долу, става ли?
Бърд, който стоеше на колене до вратата, ги попита дали са готови.
— Да, сър! — отвърна Ед.
Обърна се към Конър и двамата опряха юмруци към гърдите си и се погледнаха в очите.
— Огнени сърца!
Казаха го едновременно, после плеснаха длани за поздрав във въздуха.
— Дръж се, приятел — рече Конър.
— Ти също.
— Добре, момчета — извика Бърд. — Пригответе се. Ще направим един последен кръг. Застанете до вратата.
Ед пристъпи напред и приклекна до вратата, като постави левия си крак на стъпалото и сгъна десния си крак назад. С ръце се хвана от двете страни на вратата. Течението се завъртя около него. Усети как студеният вятър блъсна лицето му под предпазната маска. Погледна надолу към върха на левия си ботуш и после към ширналото се зелено одеяло на гората отдолу. Беше трудно да не я гледа, но знаеше, че не трябва да го прави, затова извърна очи и се втренчи в хоризонта.
Бърд го попита дали е видял маркиращите ленти и дали е успял да огледа добре мястото за приземяване. Ед го погледна в очите и кимна утвърдително. Усети как самолетът се наклони и гората се завъртя под него. Самолетът се обърна и започна последен заход.