— Виждаш ли онази клисура? Може да е по-ветровито, когато минаваш над нея. Там внимавай повече, чу ли?
— Ясно.
— Добре, готови сме.
Ед продължаваше да си поема дълбоко дъх. Разтри коленете си и мускулите на врата си и затвори очи за миг, за да се съсредоточи и да мобилизира спокойствието, силата и късмета си. Беше изключително важно да се хвърли точно когато съгледвачът му даде сигнал. Ако не скочиш чисто и бързо, може да се озовеш с главата надолу, може въжетата да се оплетат около краката ти и когато парашутът се отвори, цялото ти тяло да се изстреля като камшик и всичкият въздух рязко да излезе от дробовете ти.
— Готови!
Ед се надигна леко на левия си крак и отлепи дясното коляно от пода, готов за отскок. Гората сякаш го зовеше, изкушаваше го да я погледне — като сирена, подмамваща кораб към скалите, но той устоя и не отдели очи от хоризонта. После дойде сигналът. Рязко потупване по лявото му рамо — и той се изстреля с всичка сила през вратата в синия въздух.
— Едно-едно-хиляда…
Не знаеше дали брои на глас или не, защото въздушното течение сякаш засмукваше думите направо от главата му.
— Две-едно-хиляда…
Беше се хвърлил толкова силно през вратата, че тялото му се бе завъртяло. Гледаше ръмжащия бял корем на самолета, който се отдалечаваше плавно като акула, а слънцето проблясваше зад него.
— Три-едно-хиляда…
После видя Конър, който скочи след него, и внезапно слънцето блесна иззад опашката на самолета и го заслепи. Не усещаше нищо, освен земното притегляне и летеше надолу със сто и петдесет километра в час.
— Четири-едно-хиляда…
Напрегна се, след миг чу съскащия звук и щракването и се изстреля като риба на въдица. Тялото му се изпъна, той погледна нагоре и видя бяло-синьо-жълтия купол на парашута над главата си. Конър бе над него и вдясно. Въжетата изсвистяха, после парашутът се изпълни с въздух и тялото на Конър се залюля продължително, преди да се изправи и закрепи. Самолетът се бе отдалечил, ревът му бе затихнал и единственият звук бе тихото шумолене и плющене на двата парашута.
Въртяха се, Конър нададе тържествуващ вик, а Ед усети, че се е ухилил като идиот на горския калейдоскоп под краката си. Издърпа щифтовете и се стабилизира, после завъртя парашута така, че да застане с лице към огъня. Конър остана зад него, извън полезрението му. Ед яхна вятъра и започна да се спуска в бавна спирала към мястото за приземяване, отвъд което се носеше белият пушек.
Конър му извика да погледне наляво и той видя стадо лосове — около двайсет женски с малките им, които пресичаха един хребет. Последната спря, погледна назад и Ед се зачуди дали не гледа нагоре към тях, но му се стори, че е така. После женският лос се обърна и изчезна зад хребета, останаха само сенките от парашутите, които се плъзгаха безмълвно, по-тъмнозелени върху зеленото на гората.
Достигна първата клисура и точно както го бе предупредил Бърд, въздухът около него изведнъж се завихри и парашутът му подскочи и се наклони. Ед усети как се залюля на една страна, после на другата, така че дръпна пак щифтовете и стабилизира новия си курс. Погледна към клисурата и видя ивица сребриста вода може би на около сто метра под него, а в следващия миг вече бе над отсрещната страна. Вятърът се бе засилил, сякаш се бе обърнал на юг и мястото за приземяване се приближаваше много бързо, така че Ед трябваше да дръпне щифтовете много силно, за да задържи правилната посока.
Дърветата вече бяха само на трийсетина метра под него и се оказаха по-високи, отколкото бе очаквал. Повечето бяха борове, но тук-там имаше и ели. Сърцето сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Да се закачиш и увиснеш на някое дърво е смущаващо при всякакви обстоятелства, но когато скачаш пръв, това е направо срамно. Беше твърдо решен да не го допусне. Идеята бе да прелети над поляната, после да се завърти срещу вятъра и да се спусне леко точно на определеното място. В момента изглеждаше, че ще успее да изпълни плана си.
Но тъкмо след като си помисли това, вятърът стихна и парашутът му се сви, а той загуби поне пет метра, от които се нуждаеше отчаяно. По дяволите!, помисли си. Нямаше да успее.
На десетина метра пред него вече се извисяваха върховете на дърветата около полянката и Ед бе толкова сигурен, че ще се приземи отгоре им, че започна да оглежда кой бор е най-безопасен за кацане. Беше достатъчно лошо това, че ще се стовари върху дървото, нямаше нужда от унижението да се наниже на някой клон. После неочаквано вятърът отново се усили и Ед успя да се издигне леко, може би точно колкото да стигне до поляната. Виждаше бледозелената трева отпред, но още не бе сигурен дали ще преодолее последните няколко дървета. Имаше две-три, които бяха по-високи от останалите, а той се движеше право срещу тях. Зави рязко наляво, зърна няколко по-ниски дървета и се насочи към тях. Вече се носеше точно над върховете им. Ботушите му докоснаха един клон, сетне още един и Ед сви крака, но коленете му също се заблъскаха в клоните и той започна да се ругае и проклина какъв глупак е…