Той често се прибираше късно от работа (впоследствие Джулия разбра защо) и тя стоеше будна, докато не чуеше колата му отвън, после щракването на входната врата и стъпките му по стълбите. Приближаваше на пръсти до вратата на стаята й и надникваше да види дали е още будна, тя му казваше «здрасти, татко», той идваше и сядаше на леглото да си поговори с нея и да чуе как е минал денят й.
И после, три дни след дванайсетия рожден ден на Джулия, баща й съобщи неочакваната новина и напусна живота им. Майка й едва не се побърка от мъка и така и не се съвзе напълно от този удар. Тя продължаваше да го обича и до ден-днешен, въпреки че се бе оказало, че жената, заради която я бе напуснал, бе само последната от цяла поредица изневери, започнали още в годината, в която се бяха оженили. Скръбта й за гибелта на брака им бе толкова силна и помитаща, че по някакъв начин майката и дъщерята сякаш размениха ролите си. Джулия прекара следващите две-три години в опити да утеши майка си и в този процес успя да пренебрегне факта, че самата също изживяваше не по-малко шокиращо страдание.
Относно ефекта от тези събития върху отношението й към мъжете впоследствие тя изобщо не си даваше сметка. Постъпката на баща й сякаш не я караше да ги мрази или да смята, че не може да им се доверява. Ако изобщо имаше нещо особено в отношението й, то бе, че ги съжаляваше отчасти заради примитивните вълни, които преминаваха неконтролируемо през живота им, особено когато достигаха това, което майка й наричаше «определена възраст». Теоретично знаеше класическия пример за младата жена, изоставена от някого от родителите си: по правило тя се женеше за някое скучно, рециклирано петдесетгодишно копие на баща си, опитващо се да гълта коремчето си и да крие плешивината на темето си. За щастие — чукаше на дърво — чарът на такива мъже все още й убягваше, макар че понякога се питаше дали годежът й с преждевременно остарелия духовно Майкъл не бе първият плашещ симптом в това отношение.
Напоследък мислеше доста често за баща си, най-вече заради Скай, която — бе научила за това — бе изоставена от баща си по сходен начин. Джулия на няколко пъти се опита, уж случайно, да повдигне този въпрос. Но той очевидно също бе тема табу, както и всички други теми. Скай не говореше за нищо. Беше стигнала до дъното и бе крайно време да се направи нещо по този въпрос.
Джулия лежеше по гръб в спалния си чувал, съзерцаваше луната и се ослушваше. През последния час и нещо две сови си бъбреха, едната някъде в гората зад Джулия, а втората — от другата страна на ливадата. Звуците им започваха да я изнервят. По-рано бе чула и вой на койоти, а преди няколко минути нещо тежко, може би мечка (нощем всяко живо същество бе мечка) премина през храсталака край потока. Джулия се поколеба да отиде да провери дали торбите с храна са закачени достатъчно нависоко, но после се отказа. За пети път през последния половин час погледна часовника си. Беше три и двайсет.
Той закъсняваше.
След три вечери луната щеше да се напълни съвсем и въздухът бе толкова прозрачен, че Джулия можеше да види всяко петънце и вълничка по повърхността й. Луната хвърляше бледосивкавата си светлина по върховете на елите наоколо и изпращаше дългите им остри сенки върху сухата трева на ливадата, където бяха устроили лагера си. Всички лежаха един до друг — и ръководителите, и децата — като редица гигантски ларви. Спалните им чували бяха обвити със синя мушама, за да се спасят от утринната роса, която вече блестеше под лунната светлина. Совите се умълчаха и като по команда Лестър заприказва насън:
— Ти го направи! Не, ти го направи! Хайде, човече. Твой ред е.
Говореше насън почти всяка нощ. През първите две-три седмици сядаше рязко и изпищяваше, с което събуждаше всички, но сега сънищата му сякаш се бяха поуспокоили. Понякога някой от другите младежи бе буден и му отговаряше и двамата водеха някакъв сюрреалистичен разговор. Но тази вечер никой друг не се обаждаше и монологът на Лестър стихна до мърморене, а после замлъкна съвсем.
Джулия лежеше между Байрън и Скай и съдейки по звука от дишането им, и двамата спяха, макар че човек никога не можеше да бъде сигурен какво прави Скай. Понякога Джулия се будеше посред нощ и я виждаше да се взира в празното пространство с обляно в сълзи лице. Първия път протегна ръка, докосна Скай по рамото и я попита дали е добре. Момичето веднага се извърна и не й отговори.
Джулия бе виждала и други деца да плачат така — деца, които са били малтретирани. Те не хлипаха, не плачеха с глас, не подсмърчаха, както плачат обикновено децата, които имат родители, които ще ги чуят и ще дойдат веднага, за да ги прегърнат, утешат и прогонят страховете и болката им. Малтретираните деца плачеха мълчаливо, защото иначе щяха да си навлекат още някой побой. Така че те се научаваха да плачат беззвучно, на тъмно, посред нощ, когато никой няма да ги чуе или види. Освен това стояха съвсем неподвижно, просто разрешаваха на сълзите да се излеят от очите им в поток от безмълвна тъга.