През годините — и в работата си в института в Бостън, и по време на летата в Колорадо — Джулия бе общувала със стотици деца. Макар и по различен начин, всички те бяха преживели предостатъчно болка и нещастия. Тя знаеше, че ако допуснеше тази болка да я завладее, ако като учител я приемеше прекалено дълбоко и я почувстваше като своя собствена, щеше да си създаде сериозни проблеми. Това не означаваше да не разбира или утешава децата. Но ако искаше да им бъде полезна, трябваше да бъде силна, концентрирана, леко дистанцирана. И Джулия винаги успяваше да се държи по този начин. Преди да срещне Скай.
В това момиче имаше нещо, което я бе трогнало повече от всяко друго дете, с което бе работила. Джулия не можеше да си обясни защо. В Колорадо имаше трима-четирима младежи, сред тях и едно момиче почти на възрастта на Скай, които в началото се държаха също толкова враждебно и затворено. Но никой от тях не бе продължил с това поведение толкова дълго, както Скай. Една от основните идеи на програмата бе да се използва натискът на връстниците, за да се промени подобно отношение към околните. Тези, които създаваха проблеми на останалите, бързо научаваха какви са последствията от действията им. Много от тези деца бяха толкова изтормозени от света, в който бяха израснали, че за да оцелеят в него, си бяха изградили дебели защитни стени и при тях всякакви по-деликатни тактики се проваляха. Да вижда как тези стени постепенно се рушат и как враждебността изчезва, заменена от наченки на съчувствие и доверие, бе истинско вълшебство. Това се случваше и в сегашната група младежи. Дори Мич, който се мислеше за толкова твърд, даже и той проявяваше признаци на размекване.
Но не и Скай. Вече над шест седмици момичето не допускаше никого до себе си, дори засилваше защитните си реакции. Тя бе преценила какво бе минималното ниво на сътрудничество, което се очаква от нея, и се придържаше към него. Отговаряше само когато я питаха и винаги бе максимално лаконична. Бе като в изгнание, непозната сред приятели. Джулия не я бе видяла нито веднъж да се усмихва, освен съвсем в началото, когато усмивката й бе пропита от горчив сарказъм. Но сега дори и това бе отминало и лицето й бе заключено в маска от високомерно безразличие. Само в онези редки моменти, когато не можеше да избегне да погледне Джулия в очите, тя успяваше да зърне болката й.
Младежите бяха задължени да погледнат някого от ръководителите в очите, когато им трябваше нож. Такова бе правилото. Всички ножове се пазеха от възрастните и когато някой се нуждаеше от нож, за да отреже някой клон или да приготви храната, трябваше да го поиска от някого от ръководителите, като го гледа в очите, докато го получава и благодари. Предната седмица Скай помоли за нож, за да издялка няколко дървени лъжици, и Джулия й го даде. Някой друг дойде да я пита нещо, тя се разсея и когато се огледа, Скай се бе дръпнала настрана, седеше на земята и режеше косата си.
— Скай!
Джулия изтича при нея и поиска ножа. Момичето й го подаде с отегчение, присвило очи насреща й.
— Какво толкова?
За момент младата жена бе така възмутена, че не знаеше какво да каже. Кичури лъскава черна коса лежаха на земята. Беше окастрила почти цялата си коса от едната страна на главата, а отзад имаше съвсем оголени места.
— Какво… защо правиш това?
— Косата си е моя. Мога да върша каквото си искам.
— Ти ми каза, че искаш да издялаш дървени лъжици.
— Нямаше да ми дадеш ножа, ако ти бях казала истинската причина.
— Ти ме излъга!
— О, я стига.
— Не, Скай. Това е нещо важно.
Момичето извърна глава. Джулия усети, че всички са ги зяпнали. Въздъхна.
— Слушай какво, имаме ножица. Ако беше помолила, щях да те подстрижа.
— Защо да искам ти да ме подстригваш?
По-късно през деня тя позволи на Джулия да се опита да поправи пораженията, доколкото бе възможно. Докато я подстригваше с ножицата, Джулия й разказа, че майка й е фризьорка, и се пошегува, че докато била малка, тя често се упражнявала върху нея. Но Скай не отвърна нищо. Сега косата й бе къса като на момче.
Всички ученици трябваше да си водят дневници, в които да пишат поне по една страница на ден. Отначало повечето пишеха съвсем кратко и лаконично, но с течение на времето децата се отпускаха и някои започнаха да описват надълго и нашироко, като анализираха живота и чувствата си. Но не и Скай. Написаното в дневника й бе оскъдно и студено, сведено единствено до факти и не разкриваше нищо. Джулия повдигна този въпрос преди два дни, по време на един от ежедневните им разговори насаме. Беше вечерта и седяха на скалите над малката полянка, където бяха устроили лагера си.