Единствените, които го направиха, бяха Байрън и тримата ръководители. Останалите само пристъпваха от крак на крак и мърмореха, което изобщо не впечатли Скай. Всички можеха да вървят по дяволите.
Тя се облече и обу, после събра нещата си. Сърцето й биеше силно, главата й се въртеше и крещеше най-различни неща. Чувстваше се ядосана и горда, уплашена и непокорна едновременно. Ако си мислеха, че така ще я пречупят, много грешаха.
Вървяха в колона по един — Глен отпред с каска с челна лампа, а Джулия отзад. Скай се питаше къде я водят, но нямаше намерение да им достави удоволствието, като ги попита и те не й кажат, така че не продума нищо. Тръгнаха надолу през дърветата, навлязоха в долината и Скай дочу шум от течаща вода някъде в ниското в мрака, но така и не стигнаха до нея. После завиха наляво и изминаха един по-равен участък, сякаш пресичаха долината, а водата бързаше под тях. Вървяха мълчаливо, чуваше се само шумът от стъпките им върху боровите иглички. Скай се изненада, че никой от двамата не говореше, защото бе очаквала веднага да започнат да й надуват главата, но може би имаха друга идея.
Скоро започна да се развиделява и през дърветата вдясно тя видя как в другия край на долината се очерта тъмнозелена стена, висока повече от хиляда метра, обгърната от утринната мъгла и осеяна с голи скали. Скай гледаше как небето се промени от нощното синьо в някакво перлено розово, каквото бе виждала само от вътрешната страна на мидите.
Тя нямаше часовник и не бе в състояние да прецени колко дълго бяха вървели, но бе сигурна, че са минали часове. Отново започнаха да се спускат, излязоха от гората на една ливада, изпъстрена с диви цветя, и най-после стигнаха до водата. Беше тесен поток от кипяща пяна и тъмни вирове, които сякаш се завихряха и можеха да те погълнат направо в ада. Край един от тези вирове имаше издадена над водата скала и тук те спряха и свалиха раниците си. Събраха дърва и Глен запали огън, сготви овесена каша със стафиди, като я поръси с канела и кафява захар. Беше вкусна, топла, успокояваща.
Ядоха мълчаливо, никой не говореше, но Скай имаше предчувствие, че няма да я оставят на спокойствие още дълго, така че се приготви да отбие атаката. Погледна към долината и в далечината видя планина с формата на пирамида. Глен забеляза погледа й и й каза, че са се отправили точно към нея. Планината изглеждаше на поне милион километра разстояние, тъй че за момент Скай си помисли, че той се шегува, но бързо разбра, че й говори сериозно.
Започнаха да й разправят една от онези идиотски истории, които ръководителите все разказваха, когато искаха някой да си извлече някаква поука за себе си или Живота с главно Ж, или нещо от тоя род. Конкретно тази идиотска история се наричаше «Вълкът и скалата» и беше за едно малко вълче на име Нушка-Лалушка. «Моля ви се — помисли си Скай, — аз да не съм на пет години?» Един ден това вълче преследвало катерица и се блъснало в една скала. Ударило се много лошо и всички други вълци му се смели.
— Катерицата се измъкнала, а Нушка-Лалушка се чувствал толкова засрамен и ядосан, че заявил на останалите, че нарочно се е блъснал в скалата и че изобщо не го заболяло. Другите казали: «Добре, щом не те заболя, направи го отново». И за да не се изложи, той го сторил. Този път го заболяло още повече, на гърдите му се отворила рана, но другите вълци си умрели от смях и казали, че той е много забавен и явно е доста издръжлив.
«Не е трудно да се отгатне за кого намеква», помисли си Скай. Глен погледна Джулия и я попита дали иска тя да продължи. Скай предположи, че са репетирали всичко това предварително и са си представяли как тя ще се разплаче. Изглеждаше доста слабо начало, въпреки че независимо от всичко, тя всъщност харесваше такива истории и вече й се искаше да научи какво е станало с тъпия вълк. Джулия продължи историята:
— Оттогава насетне, винаги когато на вълците им ставало скучно, те настоявали: «Ей, Нушка-Лалушка, направи ни твоя номер със скалата». Ако той откажел, те щели да го дразнят и да му се присмиват, че е страхливец, и за да докаже, че не е такъв, той се блъскал в скалата отново и отново. Раната му така и не успявала да заздравее и с възрастта ставала все по-зле и по-зле, инфектирала се и достигнала до крака му, така че той започнал да куца и ставал все по-слаб и по-слаб, защото не можел да бяга достатъчно бързо, за да се движи с останалите, когато си търсели храна. Другите му давали малко от улова, но само, при условие че той им покаже номера със скалата, докато един ден той открил, че вече изобщо не е в състояние да бяга и може само да падне върху скалата, вместо да се блъсне в нея, което обаче не забавлявало останалите вълци и те казали, че не искат повече да го гледат. Казали му, че е съвсем безполезен за глутницата, защото не може да прави нищо, вече дори не ги забавлява. Тогава защо те да го хранят? И го прогонили от глутницата си. Нушка-Лалушка закуцукал, сам и отчаян, в дивата гора. Отново дойде редът на Глен.