— Той ставал все по-мършав и по-мършав, все по-тъжен и по-тъжен и не искал да живее повече. Така че намерил една пещера и решил, че може да се приюти там и да умре. Легнал и зачакал. Всеки път, когато слънцето изгрявало, той си мислел, че това е последният му ден. После, когато смъртта се надвесила над него, една сутрин той се събудил и видял купчина орехи пред себе си, точно под носа си. Това му се сторило много странно. Подушил ги, те миришели много хубаво. Бил останал съвсем без сили, но ги изял и открил, че са хубави и на вкус. Почувствал се малко по-добре и спал цял ден, а когато се събудил, открил нова купчина орехи до себе си и ги изял, като се чудел кой ги е оставил там. Това се случвало отново и отново — всеки път, когато заспивал, — докато една сутрин той се престорил на заспал, но държал очите си притворени, за да вижда какво става.
— И след известно време — продължи пак Джулия — чул дращене, пухтене и шумолене и видял една малка стара катерица, която се потяла и се тътрела едва-едва, но мъкнела цяла шепа орехи и ги оставила пред него. Нушка-Лалушка отворил очи и казал: «Ей!». Катерицата едва не изскочила от кожата си от уплаха, препънала се и се замолила: «Моля те, моля те, не ме яж». А Нушка-Лалушка възкликнал: «Защо да ям някой, който е спасил живота ми?». И попитал катерицата защо е толкова добра с един вълк, след като всички знаят, че вълците ядат катерици. Тя обяснила, че това е, защото преди много, много време един вълк я пощадил и вместо да я улови, се блъснал в една скала, просто за да накара останалите вълци да се разсмеят.
Джулия се усмихна. И двамата седяха и я гледаха и известно време никой не продума.
— Това ли е? — попита Скай.
— Освен ако ти не искаш да продължиш — каза Джулия.
— Например, че вълкът сграбчил катерицата и й отхапал главата?
— Ако така искаш да завърши.
Скай погледна настрани и се втренчи в планината. Последва отново мълчание.
— И сигурно се очаква аз да се «идентифицирам» с някого от тази история, нали?
— Ти кажи дали е така — предложи Глен.
Скай се замисли за момент, после сви рамене:
— Добре. Аз съм едно от орехчетата.
Джулия избухна в смях, после и Глен се разсмя. Скай ги гледаше удивено. По дяволите, това не беше смешно. Но те не спираха. Раменете на Джулия се тресяха безпомощно и колкото повече се смееше тя, толкова повече се смееше и Глен. Скай се опита да запази каменно изражение на лицето си, но това бе много трудно, тъй като другите двама продължаваха да се смеят, и скоро и тя не се сдържа — устните й се разтегнаха в усмивка, която се опита да скрие, но не успя, усмихна се още по-широко и скоро самата се заливаше от смях. Чувстваше се толкова странно, сякаш някакво извънземно се бе вселило в нея, разтърсваше я цялата и отключваше нещо в душата й. Тримата просто се смееха, и се смееха, и се смееха.
После стана нещо още по-странно. Въпреки че Скай продължаваше да се смее, усети как гърдите й се надигнаха като разбиващи се вълни на океан, разтърсващи тялото й по начин, който я накара да се чувства едновременно щастлива и тъжна, отчаяно тъжна. Усети как очите й се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по страните й, и чу как собственият й смях се превърна в нещо като животински вой. И през цялото време това преливащо, надигащо се, шокиращо освобождение у нея бе като изригващ вулкан, който се изливаше навън чрез тези силни, разтърсващи ридания. Плачеше за себе си и за целия си живот, за бъркотията, в която се бе озовала, и за майка си, и за всичко, изстрадано от двете, и за ужасните неща, които бе правила — като убийството на младия полицай на магистралата. Спомни си и съня си, отдавна загубения си баща, който стоеше на хълма с разперени към нея ръце, и плака и за него. За всичко това, за всички хора, постъпки и грешки. Обърна обляното си в сълзи лице към небето и рида дълго и безутешно.
Беше толкова заслепена от собствената си мъка, че не ги видя как се преместиха близо до нея, но усети ръцете им, които я обгръщаха. За първи път от много дълго време друго човешко същество докосваше Скай с обич и тя нямаше нито сили, нито желание да му устои. Двамата я прегръщаха и Скай усети, че и те плачат и въпреки че й се стори странно, че тези двама души, които почти не познаваше и към които се бе отнасяла единствено с презрение, лееха сълзи заради нея, не им се противопостави, нито се усъмни в искреността им. Дълго време тримата останаха вкопчени един в друг и плакаха заедно, сякаш бяха оцелели в някаква страховита буря.