Последният склон към върха бе гладък и лесен, с добре отъпкана пътека, която се виеше нагоре по южната му страна. Когато заобиколиха върха, отново видяха слънцето, което залязваше в море от оранжеви, червени и пурпурни отблясъци. Забелязаха фигурата на човек, седнал на един камък и загледан на запад. Джон Изправената птица се обърна и след като ги видя, стана и тръгна да ги посрещне. Джулия го запозна със Скай и те се ръкуваха. Той бе висок и широкоплещест, имаше лице, по което трудно можеше да се определи възрастта му. Джулия предположи, че навярно е към четирийсет и пет годишен. Косата му бе прошарена и сплетена на дълги плитки. Носеше черна широкопола шапка, бяла риза, закопчана до яката, а на раменете си бе наметнал червено-черно одеяло с бродирани бягащи бикове. Скай се ръкува с него смутено, поглеждайки крадешком към Джулия. Джон Изправената птица се усмихна, без да отделя топлите си черни очи от нея.
— Чувал съм много неща за теб, Скай — каза той. — Радвам се, че се запознахме.
Скай сякаш не знаеше какво да отговори, но това нямаше значение. Джон Изправената птица им предложи да седнат до него на скалата, за да се полюбуват на залеза на слънцето, и докато то се скри с една последна експлозия от светлина, помежду им се бе възцарила спокойна атмосфера. Джон Изправената птица бе събрал дърва и попита Скай дали ще запали огън и тя се зае с това, без да възрази. Джулия и Глен се спуснаха към гората, за да съберат още дърва, докато другите двама приготвяха вечерята. Когато се върнаха край огъня, Скай бъбреше с Джон, сякаш двамата бяха стари приятели.
Джулия бе съобщила на Джон Изправената птица името на майката на Скай. Той бе направил някои проучвания и по време на вечерята разказа на момичето за семейството й и откъде бяха дедите й. Разказа й за индианците оглала, какъв велик и горд народ са били някога и как един от най-великите воини — Лудия кон, е бил точно от племето оглала. Попита Скай дали е чувала за него и тя отвърна, че естествено е чувала, всеки идиот го бил чувал, но не е подозирала, че е от същото племе, и се усмихна гордо на Джулия и Глен. Джон Изправената птица кимна сериозно и каза, че според него това е наистина забележително, по дяволите, но Скай заяви, че не бива да ругае и че сега трябва да изрече двайсет варианта на казаното, което той направи безропотно.
Разказа им още много истории за индианците оглала и как са живеели, какво се е случило накрая с Лудия кон, как бил предаден от собствените си хора и убит. Сега никой не знаел как е изглеждал, обясни Джон Изправената птица, защото Лудия кон никога не позволил да го снимат. Скай не отдели нито за миг поглед от него. Попиваше всяка негова дума, сбърчила леко челото си и зяпнала в безмълвна почуда.
След последната история, когато и последното парче дърво догоря, всички се загледаха в далечното червено-зелено блещукане на Северното сияние в небето. Джулия го виждаше за пръв път и гледката я трогна до сълзи. Нещо дълбоко у нея се бе пречупило през изминалите два дни. Скай видя сълзите й и я прегърна през рамото, от което младата жена се разплака още по-силно.
На следващата сутрин четиримата се спуснаха, изминавайки трите километра на запад, където Джон Изправената птица бе оставил камиона си. По неравните пътища той ги закара на няколко километра от мястото, където знаеха, че е групата. Слезе от камиона, за да се сбогува с тях, и Джулия и Глен му благодариха. Той каза, че се надява да види всички тях отново. Задържа ръката на Скай между двете си длани и й предложи, когато свърши програмата, да го посети в Глейсиър. Тя отвърна, че ще го направи с радост. После той й подаде една книга с думите, че според него може да й бъде интересно да я прочете. Заглавието й беше «Разказите на Черния лос» и в нея се разказваше за нейните прадеди. Скай благодари смутено и сякаш не можеше да го погледне в очите. Бе очевидно, че не е получавала много подаръци през живота си.
Изпратиха го с погледи и се взираха след камиона, докато вдигналият се облак прах не се слегна отново.
— Да вървим при останалите, какво ще кажете? — попита Глен.
Скай кимна.
9.
«Хенрис» беше мрачен, подобен на коридор бар в далечния край на Норт Хигинс. Бе едно от онези тайнствени места, чиито части не се обединяват в едно цяло и чиято цялост и бездруго не е по вкуса на всички. Оскъдният декор се компенсираше достатъчно от това, което някои наричаха атмосфера, а други — обикновен шум, голяма част от който се дължеше през повечето летни вечери на парашутистите.
Зад бара, разположен по протежение на дясната стена, където се сервираха всякакви марки бира, имаше снимки с автограф на легендарни пожарникари парашутисти. За тези, които по една или друга (предимно една) причина трудно стояха прави, откъм лявата стена имаше редица от високи дървени маси. На тях човек можеше да се облегне или пък да поседне предпазливо на високите им столчета. Тази лятна вечер Конър Форд и Чък Хеймър седяха на една от тези маси, гледаха намръщено новините по телевизията и пресмятаха наум парите, които не печелеха.