Имаше снимки от хеликоптер на горяща планинска област и един самолет, който прелиташе ниско и изсипваше червен облак химикали за забавяне на горенето. Чък викна на околните да замълчат.
— Пожарникари от цяла Северна Калифорния не успяват да потушат пламъците, които бушуват вече пети ден — съобщаваше репортерката. — Днес на летище Рединг пристигнаха шестнайсет пожарникари парашутисти от Мисула, Монтана.
В бара се чуха шумни овации. Ето ги — слизаха от самолета и се приближаваха към камерата, Ед също бе сред тях. Вървеше с физиономията на филмова звезда, с леко смутена, но решителна усмивка, и Конър забеляза в походката му нещо от стойката на герой от войната. Докато те отминаваха, репортерката ги нарече «този елитен корпус» и в бара отново се чуха възгласи. Последва кратко интервю с Ханк Томас, който каза нещо скромно и дълбокомислено — от рода, че има работа за свършване и че те се радват, че могат да помогнат. Всички пак се развикаха.
— Трябва да се прави каквото е необходимо — заяви Чък.
— Радвам се, че ще помогна — присмя се някой друг. — И още повече се радвам, че ще получа пари за извънреден труд.
Конър бе направил всичко възможно да убеди шефовете си, че глезенът му се е оправил напълно и че той може да тръгне с групата. Бяха минали десет дни от падането и отокът почти бе преминал, само грозното виолетово — жълто петно още стоеше. Конър бе прекарал цялото това време, занимавайки се с досадната работа по поддръжката, като основно кърпеше парашути, и бе ужасно отегчен и изнервен. Ходеше на физиотерапия всеки ден през изминалата седмица и успя да изтръгне от лекаря удостоверение, че е годен да се върне на работа. Но вчера се подложи на задължителния тест по физическа подготовка в базата. За да го издържи, трябваше да пробяга два километра и половина за по-малко от единайсет минути и когато го видяха как потегля, куцукайки, го накараха да се върне и му обясниха, че кракът му още не се е оправил напълно и няма никакъв начин да замине за Рединг с останалите.
Новините преминаха на друга тема и всички в бара отново се разприказваха. Конър отпи последната глътка от бутилката си сода. Не бе близвал алкохол от нощта на партито на Дона и още се чувстваше засрамен, че се бе изложил така. Не помнеше много от станалото, освен че го носиха нагоре по стълбите и че бе повтарял на Джулия колко е красива. Това си бе чистата истина, но той предпочиташе да не го бе казвал и се молеше да не е изтървал още нещо. Чък Хеймър го стисна леко за рамото.
— Горе главата, приятел! И без това не изглежда да е голям пожар. Онези калифорнийски пожарникари са истински баби. Да ида ли да ти взема нещо истинско за пиене?
— Благодаря, Чък, но мисля да се прибирам.
— Хей, каубой, тревожа се за теб. Лягаш си рано, не пиеш. Тази година дори не ходиш по жени. Какво ти става, по дяволите? Да не си решил да ставаш монах?
Конър се усмихна, изправи се и нахлупи шапката си.
— Нарича се просветление, мой човек. Чисто просветление.
Навън нощният въздух бе благоуханен и се отрази чудодейно на дробовете му след задимения бар. Освен един просяк, който често висеше на ъгъла на Бродуей, улицата бе съвсем пуста. Конър пресече и се отби в магазина отсреща, купи си сандвич с пилешко, няколко ябълки и кутия мляко и продължи по моста, загледан разсеяно във витрините. Имаше едно малко магазинче, където се продаваха стари книги и списания и което сякаш никога не затваряше, и действайки съвсем импулсивно, Конър влезе в него. Няколко пъти му се беше случвало да намира тук интересни книги по фотография. Продавачът го познаваше и го поздрави.
Конър прекара десетина минути, оглеждайки рафтовете, но не намери нищо интересно и тъкмо се канеше да си тръгва, когато една книга привлече погледа му. Беше за английския фотограф Лари Бъроус, който бе направил някои от най-известните и въздействащи фотографии от войната във Виетнам и загубил живота си там. Книгата имаше приложение с цветни снимки, някои от които Конър не бе виждал преди. Купи я за пет долара, макар че бе готов да плати и повече.
Просякът на Бродуей бе млад мъж, почти на възрастта на Конър. Носеше протрити панталони, нямаше обувки, а рехавата му брада бе декорирана с трохи от вечерята му. Конър го попита как я кара, като веднага осъзна, че това е глупав въпрос. Подаде му сандвича с пилешко и просякът, който несъмнено би предпочел пари в брой, го погледна толкова разочаровано, че Конър му даде и ябълките.