— Мислиш ли, че е безсърдечно да се правят такива снимки? — попита тя.
— Вместо фотографът да й помогне?
Джулия кимна.
— Една снимка никога не може да каже какво се е случило след това. Много фотографи помагат на хората, когато могат. Бъроус за малко не осиновил едно от децата, които е снимал. Но, предполагам, най-важното е да се покаже на света какво се случва.
— Може би.
Тя попита дали може да вземе книгата, за да я прочете, и Конър се съгласи. После се заинтересува от неговите фотографии и възможността да види някои от тях. Той обясни, че държи повечето си неща в ранчото и че няма почти никакви снимки в себе си освен тези на майка му на родеото, които бе извадил едва предната седмица. Две-три от тях не бяха никак лоши и Джулия ги разглежда дълго и внимателно. Конър усети, че е впечатлена.
— О, Конър, ти си много добър. Нямах представа.
— Благодаря.
— Не, исках да кажа… О, това прозвуча много грубо, нали? Исках да кажа, че не бях виждала други твои снимки досега, освен онази, ужасната, от пожара. Като я наричам ужасна, тя е много добра, но просто…
Конър я остави да се оплете съвсем. Тя се изчерви и накрая той се усмихна и я успокои, че няма нищо и че разбира какво е искала да изрази. Телефонът иззвъня и Джулия се вкопчи в него като удавник за сламка. Обаждаше се Ед.
Конър стана и започна да разтребва масата. Чу как Джулия разказа на Ед някои от нещата, които той вече знаеше, и се улови, че опитва да долови някаква разлика в тона й, може би някаква по-голяма интимност, но не успя.
Джулия му подаде слушалката и каза, че отива да си вземе вана — най-голямото й удоволствие след осем дни в планината. Конър седна на канапето и изслуша Ед, който му разказа за пожара и се опита да го подразни с още обяснения колко часове извънреден труд е отработил и че сега не може да реши дали да си купи мерцедес или лексус. Накрая се върнаха към сериозния тон и уточниха подробностите за следващия ден. Идеята бе да потеглят с канутата по реката от малкото градче Станли. Един от пожарникарите от Айдахо, с когото Ед се сприятелил, живеел недалеч оттам и щял да го закара от летището в Бойси до мястото на срещата им. Ед смяташе, че ще пристигне в Станли към два часа.
Докато се събличаше в стаята си, Конър чу Джулия да си тананика в банята, после и плискането на вода, докато тя се къпеше във ваната, и впрегна цялата си воля, за да цензурира мислите си. Чу я, че си мие зъбите и после отваря вратата на банята и загася лампата.
— Конър?
— Да?
— Благодаря за страхотната вечеря.
— Моля.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Градчето Станли се разпростираше в широка зелена куповидна долина, на две хиляди метра над морското равнище. От юг го бранеше планината Уайт Клауд, а от север — Сотут, чиито остри върхове бяха покрити със сняг през цялата година. Реката се виеше през ливади, където пасяха крави редом с елени и лосове, във въздуха жужаха пчели, а чапли пляскаха мързеливо с крилете си. Тук-там сред лютичетата кипяха горещи извори, от които се издигаше пара, и Конър винаги си казваше, че те сякаш нашепваха, че човек не трябва да се доверява на привидната идилия и че истинският характер на реката може да се открие в кипящите бързеи и гърмящи клисури по-надолу по течението й, заради които река Самън будеше страхопочитание.
Станли бе на пет часа път с кола от Мисула и Джулия и Конър пристигнаха един час по-рано от уговорената среща. Спряха близо до реката. Разтовариха канутата и целия багаж на тревистия бряг, който се спускаше стръмно към водата. Лодките бяха стари, дълги пет метра, и двете в добро състояние, едната червена, а другата — зелена. Палатките и храната бяха прибрани в черни непромокаеми торби.
Джулия извади книгата за Бъроус, която тежеше около тон и половина и не бе най-подходящата, която човек да вземе със себе си на екскурзия с кану. Конър се пошегува по този повод и тя се засмя, после се настани на тревата и зачете, а Конър отиде да откара камиона на паркинга зад близкия магазин, където трябваше да се срещнат с Ед.
Конър беше само по шорти и бледосива тениска, но в разредения планински въздух слънцето припичаше силно. Загледа се в блесналия черен асфалт, докато заобикаляше магазина и се изкачваше по стълбите към входа му. Постройката бе дървена, с дълга веранда, на която имаше автомат за лед и телефон. Като влезе вътре, на Конър му се стори, че се е пренесъл в друга епоха. На стената висяха старинни пушки, както и една секира и старовремски волски ярем. В магазина, изглежда, се продаваше всичко, което може да потрябва на човек — от панталони до сандвичи с пастърма. Точно в момента той търсеше само две студени газирани води.