— Можеш да бъдеш сигурен, че ще го направим — заяви тя, като погледна към Конър. — Конър казва, че това е Реката, от която няма връщане, така че няма да го оставя да се откаже.
Двамата се сбогуваха нежно и всеки пожела на другия да се пази, после Джулия отново извика Конър на телефона.
— Ед?
— Значи се разбрахме, ще го направите, нали?
— Ами, ако Джулия иска…
— Разбира се, че иска. Какво става с теб бе, човек? Знам, че аз съм този, който умее да гребе най-добре, но ще се справиш някак си.
— Доколкото си спомням, ти си специалист по преобръщанията.
— Слушай, трябва да вървя. Вие се забавлявайте, ясно? И да се грижиш за моето момиче.
Конър му обеща.
След половин час бяха при реката. Конър предложи на Джулия да избере кое кану да вземат и тя избра червеното. Прибраха зеленото обратно в камиона заедно с част от багажа, който нямаше да им трябва. Жената в магазина обеща, че ще наглежда камиона, докато се върнат в неделя. Купиха си кесия череши и останалите бисквити с шоколад, благодариха й и се отправиха към реката.
Бяха почти на брега, когато чуха, че жената ги вика. Конър се върна. Тя му подаваше нещо.
— Приятелката ви си забрави слънчевите очила.
Конър понечи да я поправи, но после замълча. Взе очилата и отново й благодари.
Сложиха си спасителните жилетки, свалиха обувките си и пъхнаха двете черни торби между седалките. Джулия се качи и седна отпред и щом се настани, Конър насочи кануто към течението, бутна го и също се качи. Плъзнаха се бавно по реката и оставиха течението да ги води.
Водата бе бистра, студена и по-бърза, отколкото изглеждаше от брега. Тъмни листа се поклащаха като коси на русалка, стрелкаха се още по-тъмните силуети на риби, които изплашено се отдалечаваха от кануто и сянката му, плъзгаща се по дъното. Слънцето вече не приличаше така силно, беше се снижило, осветяваше тревата и цветята по западния бряг и обагряше в златисто рояците мушици, които жужаха над подвижната повърхност на водата. На брега край тях крави вдигаха глави от водата, за да ги погледнат, докато лодката отминаваше, а капчиците се стичаха, искрящи от слънцето, от лъскавите им розови носове.
Бяха говорили часове наред, така че сега им бе приятно да мълчат и да слушат плясъка на греблата и звуците от дивите твари наоколо. Джулия гребеше с плавни силни движения и Конър отгатна, че не й е за първи път. Отново бе вързала косата си с кърпата и накъдето и да гледаше той, очите му все се връщаха в основата на врата й, при кафявото петънце от родовия белег, който се подаваше над избелялото червено на спасителната жилетка.
Напуснаха тучните ливади и реката се стесни и потече по-бързо, а бреговете станаха по-стръмни и не след дълго кануто вече се движеше през виещия се каменен канон, над който се виждаха надвесени борове и ели и избледняващото синьо небе. Чак когато реката зави на запад, зърнаха слънцето и тогава водата пред тях се превърна в течно злато.
Видяха един орел рибар, който кръжеше високо над тях, проследиха го как прибра крилата си, полетя надолу като камък, заби се в реката и бързо отново се изстреля нагоре, сграбчил в ноктите си сребриста риба, която се извиваше безпомощно. Щом заобиколиха завоя на реката, попаднаха на семейство видри, които се търкаляха в плиткото, и когато малките ги видяха, уплашено се втурнаха към майка си, която не помръдна, а само повдигна глава и им показа по-светлата козина на врата си, докато гледаше отминаващото кану. Джулия се обърна и се усмихна на Конър, той отвърна на усмивката й, но и двамата не продумаха.
Стигнаха до място, където реката се разширяваше, преминавайки в широк завой с прегради и вирове. По южния бряг, на три-четири метра над водата, имаше издадена скала и Конър разпозна това място, защото двамата с Ед бяха нощували тук. Издърпаха кануто от водата и вдигнаха торбите на скалите. Докато Джулия събираше дърва, за да запали огън, Конър извади въдицата си, улови няколко мухи и нагази в плитчините.
Над водата гъмжеше от насекоми, рибите подскачаха край него и още на второто хвърляне улови една риба, а Джулия, която го гледаше от високото, нададе възторжен вик. Той погледна към нея и се усмихна, а в този момент рибата подскочи, изви се и едва не се откачи от кукичката. Беше чудесна пъстърва, тежка почти килограм, и те я изпекоха на шиш над огъня. Месото й бе розово като на свечеряващото се небе и имаше неподправен вкус, също като самата река.
Доядоха останалите бисквити и част от черешите и Джулия прикани Конър на състезание кой ще изплюе костилката си по-далече. Тя заяви, че е световна шампионка по плюене на костилки и заложи един долар, че той няма да успее да улучи от три опита един камък, стърчащ долу край реката. Конър прие облога, но пропусна и трите пъти. После Джулия заложи още един долар, че ще успее да улучи камъка три пъти от три опита — и успя. Така че Конър я предизвика за друга цел и тя още два пъти го победи. До този момент той вече се смееше толкова силно, че не можеше да намести устните си, за да изплюе костилката както трябва, но въпреки това й предложи нов облог, който бе сигурен, че ще спечели — кой ще успее да изплюе костилката си на по-голямо разстояние. Но въпреки че Джулия се смееше не по-малко от него, тя отново го победи и след като загуби осем долара, Конър обяви край на състезанията за деня.