След това седнаха край огъня, почти не говореха, просто гледаха как светлината избледнява над реката и небето става от розово-синьо, а после черно и осеяно със звезди. Конър се бе притеснявал как ще спят, затова бе взел и двете палатки, и сега предложи да разпъне едната за Джулия. Но тя отказа, заяви, че ако някой е свикнал да спи на открито, то това е точно тя и в нощ като тази и на място като това всичко друго е немислимо. Така че двамата опънаха спалните си чували край огъня, Конър прибра храната в едната торба и я закачи високо на едно дърво, като се забави, за да успее Джулия да се съблече, без да се притеснява от него.
Огънят догаряше, а те лежаха и съзерцаваха звездите. Джулия го попита дали знае названията им и се изненада, че ги знае почти всичките. Конър й разказа за баща си и историите, които бе научил от него.
— От баща ти би излязъл страхотен учител.
— Сигурно, Предполагам, че и теб те бива за това.
— Не. Аз се ангажирам прекалено емоционално. Както стана със Скай.
— Не вярвам това да е лошо.
— Лошо е. Или може да бъде.
— Според мен тя не би се пречупила, ако ти не беше проявила такава загриженост.
— Загрижеността е друго нещо. Всъщност не знам.
Видяха две падащи звезди почти една след друга и Джулия каза, че и двамата трябва да си намислят желания. Конър се въздържаше да мисли за това, за което наистина копнееше, а вместо това просто пожела и тримата да са щастливи, каквото и да им се случи. Известно време мълчаха. После Джулия отново заговори:
— Онази твоя книга, за военния фоторепортер…
— Лари Бъроус?
— Да. С такава работа ли би искал да се занимаваш?
Зачуди се как бе отгатнала това, което той се боеше да признае и пред самия себе си.
— Може би част от мен го желае, да.
Последва дълга пауза.
— Конър?
Нещо настойчиво в тона й го накара да я погледне и в умиращата светлина на огъня видя, че тъмните й очи са вперени в него.
— Какво?
— Недей. Моля те, недей!
10.
Пожарът в Змийската планина, който щеше да промени из основи живота на толкова много хора, започна от една обикновена светкавица. Тя удари в спокойната безлунна нощ високо на един хребет, покрит с бледи скали и още по-бледа трева, където изсъхнал бор, отдавна загубил кората си и избелял от няколко лета, стърчеше, наклонен като мачта на кораб, над дълбините на гората. В онази частица от секундата, когато светкавицата го удари, очертанието на бора застина като неонов скелет на фона на черната нощ. Опашка от миниатюрни пламъчета се спусна по него и запали дънера му, а земята наоколо се разтресе и няколко камъка се изтърколиха шумно надолу към гората.
На това внезапно разцепване на въздуха, разбира се, имаше свидетели, но никой от тях не бе човек. Може би някъде под дърветата някой лос се дръпна рязко от мястото, където пасеше, или сова зави в полета си и изпусна жертвата си, или минаващ вълк замръзна в сенките и обърна жълтите си непроницаеми очи към небето. Но камъните скоро спряха да се търкалят и отново се възцари тишина. И единственото свидетелство за това, което се бе случило и което предстоеше, бе пушекът, който се изви за кратко от обгорения бор.
Слънцето изгря над привидно непроменения свят. Показа се, огромно и червено, иззад планината и докато лъчите му се плъзгаха по земната повърхност, два гарвана долетяха от север и впериха очи в стария бор.
Планината дължеше името си не на гърмящите змии, с които наистина бе пълна, а на зигзагообразните хребети и оврази, оформени от тектонските движения по западния й склон в течение на стотици милиони години. И по-високите, и по-ниските й склонове бяха гъсто обрасли с борове и ели, а помежду им имаше сипеи и широки ивици изгоряла от слънцето трева, осеяна с големи камъни. Хребетите се простираха надолу през планината като гръбнаци от варовик, а деретата помежду им бяха потънали в храсти — сякаш обрасли с бурени траншеи от отдавна прекратена война. Спускайки се, и хребетите, и деретата се сливаха в една-единствена стръмна долина, която бе като фуния на около хиляда метра по-ниско и свършваше до северното течение на река Хоуп.