— Ало? Здрасти, Ханк. Да, тук е — последва дълга пауза. — Добре. Ще му кажа. Веднага тръгваме.
Затвори и след секунди се появи на вратата на стаята на Ед.
— Ед?
— Боже, колко е часът?
— Време е да си слагаш парашута, приятелю.
— Къде е пожарът?
— В Змийската планина.
Ед рязко се изправи.
— Но там е…
— Знам. Джулия. Те са от другата страна на планината и се отдалечават. Но едно дете от групата им липсва.
Кейти първа откри следите на Скай. Разпозна отпечатъците от собствените си ботуши в прахоляка в началото на пътеката, по която Джулия се бе изкачила към хребета. Докато Кейти навличаше панталона и обувките на Скай, Джулия грабна една раница и бързо събра нещата, които можеха да им потрябват: малко храна и вода, карта на планината, компас и бинокъл. Сега двете вървяха по следите на Скай през дърветата. Беше трудно да ги откриват: почти цялата пътека бе покрита с борови иглички и на моменти губеха следите за двайсет-трийсет метра, преди отново да ги разпознаят в прахоляка.
В поредица от разговори по радиостанцията Глен и Джулия изработиха план: Скот и Лора да се отправят на юг заедно с останалите от групата, а Джулия и Кейти да тръгнат да търсят Скай. Горската служба и полицията вече бяха уведомени. Пожарът бе засечен точно преди Джулия да съобщи за него по радиостанцията. Бяха го забелязали двама биолози, които прелитали над континенталния вододел. Самолет с парашутисти вече летеше от Мисула.
— Приятелят ти идва да те спаси — каза Глен. — Толкова е романтично.
Тя едва не го сряза за тази реплика, но се сдържа. Знаеше, че й мисли доброто, но не беше време за шеги. А и нямаше представа дали това е вярно. Беше минала повече от седмица, откакто се бяха чули с Ед. Джулия не знаеше кога за последно са били на смяна Ед или Конър и дали няма много други парашутисти преди тях в списъка. Само знаеше, че бе възможно и двамата да са били изпратени да потушават пожарите в Калифорния. Отчасти се надяваше да е така.
Кейти продължаваше да повтаря колко виновна се чувства, че не е заключила панталона и обувките си, което бе едно от основните правила в програмата. Джулия й беше казала вече три пъти, че не трябва да се укорява толкова много, защото това би могло да се случи на всекиго, но когато изкачиха пътеката и излязоха на една поляна, изгуби търпение и спря.
— Слушай, Кейти. Ти се чувстваш виновна. Аз се чувствам виновна. Трябваше да предвидя, че ще стане нещо. Трябваше да я поставим под наблюдение и да спим на смени. Нека приемем, че и двете сме виновни, и да се съсредоточим върху това как да я намерим.
Гласът й прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявала. Кейти изглеждаше изтормозена. Тя само кимна, а после дълго и двете мълчаха, освен в моментите, когато губеха следите на Скай и се разделяха, докато едната от тях ги откриеше и викаше другата.
Това, което Джулия заяви за чувството си за вина, не изразяваше и наполовина това, което изпитваше. Въпреки че все още не знаеше какво се бе случило предния ден между Скай и Мич, бе наясно, че тя е виновна, задето ги бе оставила да се отдалечат извън полезрението й. Ако бе по-наблюдателна, нямаше да се стигне дотук. Освен това се упрекваше, че бе позволила отношенията й със Скай да станат толкова близки. Напоследък двете бяха станали почти като сестри и често се прегръщаха. Джулия не се бе замисляла за това, както би трябвало, просто й се струваше естествено, но несъмнено то бе предизвикало грубата шега на Мич. Обръщайки поглед назад, осъзнаваше, че бе възприела преобразяването на Скай като такъв пробив след всичките тези седмици напрежение и страдания, че бе позволила дисциплината да се охлаби. Беше забравила колко лесно се объркват нещата.
А нещата не можеха да се объркат много повече от това — изчезнало момиче в горящата планина. Джулия не се смяташе за религиозна. След като се бе отървала от монахините в началното училище, съвсем не бе примерна католичка. Но като гледаше нагоре към хребета и стълба сив дим, който се издигаше към небето, се улови, че шепти молитви в ритъм със стъпките си.
На три четвърти от височината на склона към хребета пътеката стана камениста и следите изчезнаха. Но теренът и от двете страни на пътеката бе толкова труден, че Джулия предположи, че Скай не се е отклонила. Разбира се, всичко зависеше от това, което се въртеше в главата на момичето. Деца, които бягат в непозната девствена планина, обикновено правят едното от две неща. Или се спускат надолу по някой поток с надеждата да стигнат до път, или се отправят към някое високо място, за да се огледат, ориентират и набележат най-добрия път за бягството си. Засега следите на Скай подсказваха, че бе избрала втория вариант. Но имаше и друга възможност, която Джулия не смееше дори да обмисли. Може би момичето търсеше друг начин за бягство, веднъж и завинаги.