Сега вече бе късен следобед и той седеше на едно друго пиано, много по-голямо, лъскаво и по-добре акордирано от неговото, за да слуша как най-нелюбимият му ученик съсипва безобидно и неособено трудно парче от Шопен. Детето, крайно неприятно десетгодишно момче на име Декстър Ротуел-младши, бе облечено изцяло в черно, с изключение на маратонките, които бяха в сребристо и златисто и вероятно струваха колкото прехраната за няколко седмици на едно семейство.
Това, което най-много дразнеше Ед, беше бейзболната шапка, която момчето носеше постоянно. Тя също бе черна и, разбира се, момчето я носеше с козирката назад. На нея имаше надпис:
ЧЛЕН НА ЗОНАТА НА СМЪРТТА
Той сякаш бе изписан от някой кървящ паяк. По природа Ед не бе склонен към насилие, даже обратното. Но понякога желанието да махне тази шапка и да нашляпа с нея младия Декстр Ротуел по ушите бе неустоимо.
Откакто бе завършил колежа преди три години, уроците по пиано носеха на Ед достатъчно пари, за да има време да композира. През зимата почти единственият му друг източник на доходи бе свиренето всяка петъчна вечер в един бар в центъра, което все още му харесваше, въпреки че му плащаха малко и посетителите на бара почти не му обръщаха внимание. С уроците по музика съвсем непреднамерено той бе навлязъл в територията на разглезените чада на най-безцеремонните и преуспели жители на града. Обучаваше това момче вече шест месеца и нито веднъж не го бе видял да се усмихне или дори да го погледне в очите.
Ед се взираше през прозореца, опитвайки се да долови следа от Шопен в тромавата какофония, която изпълваше скъпо обзаведения хол на семейство Ротуел. Януарският мрак, който едва се бе разсеял през деня, отново се спускаше, а дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Ед се загледа в ручейчетата, стичащи се по излъскания черен мерцедес кабриолет на госпожа Ротуел, който се мъдреше гордо на алеята редом с ръждясалия нисан на Ед. Изрусената, облечена в прилепнало спортно трико майка на момчето, както обикновено, тренираше във фитнес залата от другата страна на коридора, със слушалки от портативно радио в ушите, най-вероятно за да не чува мъченията на Декстър-младши върху клавишите. Беше слаба жена с дребен кокал и остро лице и винаги когато Ед я зърнеше през вратата как се поти на бягащата пътечка, тя му напомняше за хваната в капан мишка.
Декстър Ротуел-младши довърши упражнението и се облегна изморено назад.
— Шопен е тъп — заяви той.
— Така ли мислиш? Наистина? — Ед се опита да говори спокойно, дори шеговито.
— Да.
— Очевидно си бил твърде зает и не си се упражнявал от миналата седмица.
Момчето измърмори нещо и започна да си чопли носа. Поседяха известно време, заслушани в приглушеното туп-туп-туп на Госпожа Мишка, която навърташе километри отсреща. Ед свали очилата си, стари и залепени с тиксо, и изтърка стъклата им. Това му напомни, че не може да си позволи, съвсем буквално, да действа импулсивно, докато се намира в този дом. Пое си дълбоко дъх и върна очилата на мястото им.
— Добре. Тогава какво да изсвирим? Искаш ли да опитаме още нещо от «Лед Цепелин»?
Не се шегуваше. В отчаян опит да привлече вниманието на момчето преди две седмици му бе дал да свири «Стълба към небето» и няколко парчета на «Ролинг Стоунс». Успя да предизвика някакъв съвсем слаб проблясък на интерес.
— И те са тъпи.
— Е, май всички са тъпи. Шопен, Моцарт, «Лед Цепелин».
— Аха.
Ед остави тишината да се проточи. Момчето гледаше навъсено дъжда и продължаваше да си човърка носа. Младият мъж се вгледа в нацупения му отпуснат профил и бързо пресметна наум щетите, които щеше да нанесе върху и бездруго жалкото си финансово положение. Е, да става каквото ще. Той се изправи. Взе сборника с нотните текстове изпод носа на Декстър и го пъхна в куфарчето си. Момчето го погледна.
— К’во става?
— Нищо, Декстър. И точно това е проблемът.
— Ние току-що започнахме.
— Да, но аз свърших. Тръгвам си.
Отвори вратата и излезе в коридора точно когато майката на момчето се появи откъм фитнес залата, попивайки внимателно потта от лицето си, така че да не размаже червилото си. Тя се намръщи.
— Вие двамата свършихте ли вече?
— Да, госпожо, веднъж и завинаги.
Той взе палтото си от стола до входната врата. Декстър пристъпваше от крак на крак пред вратата на хола, свиваше рамене и правеше физиономии на майка си, сякаш целият свят се е побъркал. Жената погледна часовника си.
— Но сега е едва…
— Работата е там, госпожо Ротуел, че вие си хабите парите, а аз — времето.