Замисли се за последния им разговор и как Скай й бе благодарила и бе казала, че чувства, че е объркала всичко. Сега думите й отекваха в главата на Джулия като сбогуване и въпреки че утринното слънце вече напичаше, от този спомен тя се обля в студена пот.
Вече почти бяха стигнали до хребета и когато изминаха последните няколко метра, другата страна на планината се разкри пред очите им. За пръв път Джулия видя пожара и пораженията, които той вече бе нанесъл. Някъде на около триста метра по-надолу от мястото, където се намираха, земята димеше, опустошена, дърветата догаряха като овъглени остриета, които още пушеха заради вятъра. По-надолу, под един от множеството скалисти издатъци, които насичаха планината, гората още бе недокосната от огъня. Но още по-надолу, точно където дърветата отстъпваха на поляни и тревисти дерета, имаше валма бял дим — явно искри от огъня бяха стигнали и дотам.
Вятърът бе разпрострял пожара на север и изток през планината. Джулия го видя на около осемстотин метра — фронт от високи пламъци, който се отдалечаваше неуморно от нея през дърветата. Никога преди не се бе сблъсквала с горски пожар и се почувства странно хипнотизирана. Изглеждаше някак жив, дори звуците, които издаваше — ревът, тътенът и бученето, бяха като на някакъв ненаситен звяр, вилнеещ в гората. Джулия откъсна поглед от огъня и огледа внимателно склона за някакви следи от живот, но не забеляза нищо. Извади картата си и определи точно къде се намираха.
— Е ако беше Скай и стоеше точно тук, какво щеше да направиш? — попита тя.
Кейти не отговори веднага и Джулия забеляза, че тя също е като вцепенена от вида на огъня. Изглеждаше много изплашена.
— Кейти, тук сме в безопасност. Ед винаги казва, че ако си на черно, значи си добре. Всичко наоколо е черно и изгоряло. Няма опасност.
Кейти кимна.
— Е, какво би направила? Къде би отишла, ако искаше да се махнеш оттук?
— Дори не сме сигурни, че се е изкачила дотук.
— Да приемем, че го е направила. Къде щеше да отидеш?
Кейти се замисли. Погледна картата, после посочи наляво, към южното подножие на планинския склон, където пожарът не бе минал. Деретата и белите скали се спускаха към реката.
— Сигурно натам.
— Аз също. Бих тръгнала към реката.
При положение, добави наум, че искам да оживея. Взираха се известно време, докато Джулия се опитваше да набележи откъде да минат. За разлика от източната страна на хребета, откъдето бяха дошли, тук нямаше открояваща се пътека. Нямаха представа в колко часа Скай се бе измъкнала от лагера. Ако по това време пожарът вече е горял, когато е стигнала дотук, тя може би се е върнала обратно. Но не бяха открили следи, водещи надолу. Съществуваше вероятност тя да бе стигнала дотук преди началото на пожара.
После Джулия се запита дали в някакъв пристъп на отмъщение самата Скай не бе запалила огъня. Съмняваше се, макар да бе възможно. Но имаше и стотици други възможности. Не знаеха нищо. Джулия реши, че единственият им шанс е да следват собствения си инстинкт. А нейният й подсказваше същото като на Кейти. Скай би тръгнала надолу, по лявата страна на склона, към реката. Ако пожарът вече е горял, това би й се сторило най-безопасният маршрут. Ако пожарът още не е горял, пак би изглеждало най-логично да тръгне натам.
— Хайде, да вървим.
Поеха по хребета, докато стигнаха до края на обгорения участък. Първите скали бяха точно под тях и белотата им изпъкваше рязко на фона на почернялата гора. За да стигнат до тях, трябваше да се спуснат по един кратък, но стръмен пасаж от търкалящи се камъни, после да се провесят от една малка скална издатина и да скочат долу. Когато стигнаха до скалистия участък, придвижването стана по-лесно. Скалата бе гладка, но не хлъзгава и наклонът не бе голям. На моменти на Джулия й се струваше, че се спускат по широко бяло стълбище, оградено отдясно от черния килим на следите от пожара.
— Виж, какво е това? — попита Кейти и посочи нещо.
На черната земя, на петдесетина метра по-надолу, нещо бяло пърхаше и в първия момент Джулия помисли, че е ранена птица. Спуснаха се до него и когато приближиха, видяха, че е книга. Лежеше разтворена и вятърът разлистваше страниците. Още преди да я вземе в ръцете си, Джулия позна книгата. Беше с меки корици и от това, че Скай я четеше постоянно, кориците бяха измачкани и зацапани. Страниците бяха опърлени по краищата от топлината, която се процеждаше от изгорената земя. Джулия обърна на първата страница и видя написаното от Джон Изправената птица.