На Скай Макрийди
Това е твоят народ.
Добре дошла у дома.
Скай чу самолета точно навреме, секунди преди да го види. Идваше от юг, летеше ниско над реката и носът му се появи иззад високата скала, където тя се шмугна бързо. Ако вървеше отгоре по скалата, със сигурност щяха да я видят, но за късмет се бе спуснала надолу, за да пресече дерето, така че просто се хвърли в храстите и остана там, докато шумът от самолета не потъна в глухия рев на пожара.
Претърколи се на гръб и остана да лежи задъхана, вперила поглед в небето през сухите листа на върбата. Осъзна, че вече не я е страх. Не както когато се изкачи до хребета и видя пожара. Тогава се вкамени и дълго гледа огъня, чудейки се дали да се върне и да предупреди останалите. После реши да не го прави и се убеди, че няма от какво да се плаши. Най-лошото, което можеше да се случи, бе тя да умре, а изобщо не й пукаше за това. Наистина. Какво толкова лошо имаше в смъртта? Край, няма нищо. Черно нищо. Това направо звучеше като рай. После изведнъж в съзнанието й изникна образът на младия полицай, когото бяха убили, и ужасът в очите му, докато го влачеха с колата, но Скай затръшна тази врата в главата си и отказа да влезе там. Ала явно това й повлия, защото след като тръгна надолу по склона, пожарът продължаваше да я плаши, звуците му бяха дори по-ужасяващи от вида му.
Сега вече се чувстваше добре. Дори започваше да си мисли колко е хубаво, че е отново на свобода и сама. Известно време — през последните две-три седмици — си въобразяваше, че е намерила място, където я обичат. Но всичко се провали, както всичко останало, което бе правила, и бе най-добре веднага да се махне оттам.
Седна и предпазливо подаде глава от храстите — като заек, който надзърта от дупка. Самолетът бе изчезнал, но Скай знаеше, че вероятно търсеха нея и щяха да се върнат. Беше жадна, така че се пресегна към вързаната на бохча червена тениска. В нея имаше само една бутилка вода, каската с челна лампа на Кейти и книгата. Като бръкна сега, откри, че книгата я няма. Изохка и раменете й провиснаха тъжно. Изруга на глас и после си каза: какво пък толкова, голяма работа! И бездруго всички тези индиански истории бяха пълна глупост, просто се опитваха да я накарат да си мисли, че има нещо, с което да се гордее.
Бутилката с вода вече бе почти празна и Скай я пресуши на един дъх и я изхвърли. Още беше жадна. Собствената й сива тениска бе подгизнала от пот и раздрана, така че тя развърза червената тениска на Кейти и я облече, после изхвърли своята и каската в храстите. Обувките на Кейти бяха с около половин номер по-големи от нейните и Скай вече имаше болезнени пришки и на двете пети, но не можеше да направи нищо. Изправи се и погледна надолу по склона. Гнетеше я чувството, че се спуска по него от цяла вечност, но проклетата река продължаваше да изглежда все така далече. Беше вървяла доста дълго наляво и после достигна до някакви странни скални платформи, но надолу те свършваха под неочакван ъгъл и я отведоха твърде близо до пожара, така че сега се опитваше да ги пресече и да се спусне право надолу по склона.
Деретата бяха с различна дълбочина и ширина, но бяха обрасли с едни и същи гъсти храсталаци, които се извисяваха до кръста на Скай, а нерядко и до раменете й. Понякога откриваше пътека, навярно проправена от животни, но през повечето време се налагаше да се придвижва през гъсталака и скоро ръцете й бяха целите издрани и кървящи и тя трябваше да ги държи високо вдигнати, за да ги предпази.
Скоро чу отново самолета и се хвърли на земята, откъдето го погледна през храстите. Този път пуснаха две розово-жълти ленти, които се виеха като змии във въздуха и изчезнаха някъде вдясно от нея, където беше пожарът. Самолетът отново изчезна, но не след дълго се появи пак и пусна нови две ленти, този път синя и розова. Когато го направи за трети път и пусна две сини ленти, Скай бе не само озадачена, но и малко изплашена. Сякаш играеха някаква игра. Предположи, че лентите са сигнали или маркери.
Всеки път, когато самолетът изчезваше, тя се изправяше и продължаваше да се спуска по склона. Ръцете й вече бяха целите в кръв, а нямаше с какво да ги избърше. Следващия път, когато самолетът се появи, летеше много по-високо и вместо ленти, пусна двама души с парашути. Скай се запита дали са ги изпратили да я търсят, или идваха заради пожара. Появи се отново и още двама парашутисти скочиха и това се повтаряше отново и отново, докато не се изсипа цяла армия, дяволите да ги вземат. Скай ги гледаше как се носят плавно във въздуха над планината — сини, бели и жълти парашути. Изглеждаха много красиво, но несъмнено кучите синове се озъртаха във всички посоки, за да я открият, така че тя се спотаи в храсталака, докато не се увери, че и последният се е приземил. Не можеше да прецени къде точно са се целили, но със сигурност бе много по-високо в планината от мястото, където беше тя, и това бе добре, защото означаваше, че вероятно не я бяха видели.