Джулия се обърна към Конър и когато той пристъпи към нея, го прегърна. Той я притисна силно към гърдите си, почти пометен от докосването на тялото й, от уханието й, от това, че поне за миг тя бе в прегръдката му. Двамата се пуснаха, тя го погледна право в очите и на Конър за миг му се стори, че в погледа й имаше някакво послание, но той не успя да го разгадае. Тя се усмихна храбро и извърна глава, но той забеляза колко напрегнато е лицето й. После Джулия поздрави Чък и представи Кейти, която веднага избухна в сълзи и очевидно изпитваше нужда също да прегърне някого, така че избра Чък.
— Боже! — възкликна той. — Защо не може винаги да въздействам на жените така?
Разтвориха картата на скалата и я притиснаха с длани от всички страни, защото вятърът се опита да я грабне. Буреносните облаци се приближаваха бързо. Джулия им показа маршрута, по който бе тръгнала Скай според нея, и им посочи мястото, където бяха намерили книгата. Предложи да се разпръснат по склона и да се движат надолу в линия, поддържайки контакт по радиостанцията. Кейти бе единствената без радиостанция и когато Конър предложи тя да върви заедно с Чък, младата жена го погледна с облекчение. Тъкмо се готвеха да тръгнат, когато Ханк се обади по радиостанцията, че от базата са загубили връзка със спасителния хеликоптер и никой не знае къде е. За момента, каза им той, се налагаше да се оправят сами.
Идеята бе да се спускат по планинския склон в толкова права линия, колкото позволяваше теренът. Ед щеше да застане в северния край, най-близо до огъня, после Джулия, след това Конър и накрая Чък и Кейти от южния край. Ед остана на мястото си и им пожела късмет. Останалите тръгнаха, за да заемат позициите си.
Чък и Кейти вървяха напред. Конър крачеше редом с Джулия.
— О, Конър — промълви тя.
Пое си дълбоко дъх и потрепери, вперила поглед право напред. Той усети, че е на ръба на отчаянието.
— Ще я намерим.
— Ако нещо се случи с нея, никога няма да си го простя.
Конър постави нежно ръка на рамото й и тя притисна дланта си върху неговата, но не го погледна.
— Аз съм виновна за всичко.
Той се зачуди какво се бе случило, че Скай да реши да избяга, но сега не бе подходящ момент да разпитва. После Джулия дръпна ръката си, той също.
— Знаеш ли за какво си мисля постоянно? — каза тя. — Онзи лос, който беше снимал. Рогата му горяха. Не мога да прогоня образа му от главата си. Не знам защо, но си представям, че всеки момент ще изскочи пред мен.
Конър не знаеше какво да отвърне. И той си мислеше същото, но нямаше да й помогне, ако си признаеше, така че двамата вървяха известно време, без да говорят. Вятърът бушуваше около тях, храстите по ръба на гората шумоляха и на Конър му се стори, че звуците идват от някакво общо, но безнадеждно отчаяно ъгълче в техните две сърца.
— Конър? — Джулия го гледаше право в очите.
— Какво?
— Кажи ми, че всичко ще бъде наред.
— Ще бъде. Сигурен съм.
За пръв път се наложи да я излъже. И нямаше да бъде за последен.
12.
Скай гледаше тъмносивите облаци, които идваха все по-близо и по-близо. Имаха цвят на олово, по края с отвратително жълто и когато се приближаваха, кипяха и се сливаха, а от събраните им кореми изскачаха светкавици като езици на разгневени змии.
Колко дерета бе прекосила — вече не помнеше. Но сега земята бе наклонена и я изпращаше към една огромна извита долина, покрита с трева и камъни, и това изглеждаше най-добрият път към реката. Долината бе оградена и от двете страни от недокосната от пожара гора. Скай се подслони за момент под една издадена скала, за да си поеме дъх. Пришките на краката й пареха, коленете я боляха от продължителното спускане, а устата й бе пресъхнала и дращеше като шкурка. Боже, би дала всичко за малко вода.
Обърна се и огледа планината за някого от хората, които скочиха с парашути, но от тях нямаше и следа. Хладният вятър бе спрял кървенето на ръцете й и сега те я сърбяха, така че тя ги почеса известно време, докато гледаше облаците, които се скупчваха, и слънцето, търсещо процепи между тях, за да изпраща снопове златиста светлина по засенчената земя.
Пожарът се бе скрил от погледа й зад един дълъг нисък хребет на планината. Странното бе, че сега звуците от него се чуваха по-силно и за пръв път от дълго време Скай подуши пушека. Погледна към гората под себе си и вдясно видя бяла вихрушка от дим, който се издигаше над хребета, вятърът го улавяше и разнасяше бързо над дърветата и към долината. На Скай не й хрумна, че това е нещо, което трябва да я разтревожи, защото вече със сигурност се бе спуснала достатъчно ниско в планината и бе в безопасност. Точно под нея имаше стръмен каменист склон и Скай се зачуди дали да не се спусне по него и да мине косо през дърветата, за да навлезе по-бързо в долината. Но въпреки че така несъмнено щеше да бъде по-бързо, склонът изглеждаше твърде опасен. Реши да остане на високото, да върви напред и да достигне долината в горния край, където се събираха деретата. Планът сякаш подхрани решимостта й и тя пое отново тичешком.