— По дяволите!
Никога преди не се бе озовавал по-близо до това да бъде поразен от мълния, така че отметна глава и се засмя на глас в някаква луда смесица от гордост и облекчение, че е още жив. Не успя да види къде точно бе ударила светкавицата. Вероятно някъде по-нагоре по склона.
Тъкмо се изправи на крака, когато чу Джулия да го вика по радиостанцията. Опита се да й отговори, но очевидно тя не го чуваше, защото продължаваше да повтаря името му отново и отново. Навярно бе счупил радиостанцията при падането или мълнията я бе повредила. Разтърси я, удари я, но пак не го чуваха. Каквото и да се бе случило, сега нямаше време за губене. Закачи радиостанцията на колана си, провери компаса и навлезе в гората.
Теренът бе по-труден, отколкото бе очаквал. Имаше гъсти храсти и на места се налагаше да се отклонява от посоката, към която знаеше, че трябва да се придържа. През цялото време вятърът свиреше във върховете на дърветата. Усещаше се мирис на пушек, но той реши, че това е пушекът, който вятърът разнася над планината. После, съвсем неочаквано, чу един звук, който му подсказа, че греши.
Започна с приглушен рев и постепенно ставаше все по-силен, като тракане на влак, който се приближава към него през тунел. Ед веднага разбра какво става и изпита първия пристъп на неподправен страх. Надникна надясно през дърветата, но не зърна нищо, дори пушек. После чу как първото дърво избухва в пламъци, после още едно, усети топлината от огъня и разбра, че той е близо и се приближава с голяма скорост. Побягна.
Джулия не видя светкавицата, но чу ужасния й трясък и ехото, което отекна като страховита мълва през планината. После, като се изкатери от дерето, по което вървеше, и успя да огледа гората, видя малък огнен кръг между върховете на дърветата, който буквално пред очите й започна да се разпростира във всички посоки. И сякаш по някакъв обратен закон за реципрочността, усети смразяващия ужас, който се умножаваше у нея.
Вече трябваше да се бори с всички сили, за да не позволи на паниката да я завладее. Рационалната й половина все още надделяваше, но не за дълго. Когато видя огъня и осъзна, че е близо до него или — не дай боже — вътре в него, животинското у нея почти надделя, но тя задържа мълчаливия му стон вътре в себе си. Трудно й бе да повярва, че това се случва. Допреди няколко часа всичко бе съвършено. Как можеше животът така неочаквано да ги предаде?
Опита отново да се обади на Ед по радиостанцията и чу, че Конър и Чък също се опитват. Все още нямаше отговор. Джулия се обади на Конър.
— Конър, виждаш ли пожара там долу?
— Да, виждам го.
— Ед е там.
— Да. Не се тревожи. Той знае какво да прави.
Гласът му бе спокоен и ясен. Попита я още колко й остава до долината и тя му отвърна, че вече я вижда и след пет минути ще е там. Конър каза, че на него ще му трябват около десет минути.
Никой от двамата още не можеше да погледне във вътрешността на долината, нито виждаха Скай. Джулия прекъсна връзката и побягна.
Веднага щом пред Конър долината се разкри, той забеляза пожара вдясно, който напредваше бързо през гората, и разбра точно защо това място го караше да се чувства толкова неспокоен. И бе сигурен, че имаше и други парашутисти в планината, които бяха видели тази долина от самолета и си бяха помислили същото като него, но не бяха посмели да го изрекат. Всеки пожарникар парашутист в Мисула, всеки пожарникар парашутист в Америка знаеше какво се бе случило преди години в Ман Гълч.
На 5 август 1949 г. само на сто и петдесет километра от мястото, където се намираха в момента, тринайсетима парашутисти бяха загинали, защото огънят ги бе настигнал нагоре по една долина почти като тази, която Конър гледаше в момента. Едва наскоро в базата бяха открили паметник в тяхна чест. Подробностите от случилото се в Ман Гълч бяха запечатани в главата на всеки от тази професия. Точно като тук, и там имало река на дъното на долината и географските особености обусловили създаването на собствен вятър, така че долината действала като огромен комин, който засмукал огъня нагоре и последвала експлозия от пламъци, по-бърза, отколкото човек би могъл да избяга.
Конър веднага се обади на Ханк, за да му съобщи какво става, и Томас изпрати спешно повикване за хеликоптери, които да ги евакуират. Поръча на Конър междувременно всички да се отдалечат от долината и да се върнат нагоре към мястото, където пожарът вече бе преминал, или ако това не бе възможно, на скалистия участък, където огънят нямаше да има с какво да се захранва. Така бе най-разумно и Конър сам го знаеше.