Сега Джулия бе под него и се отправяше към долината, а някъде още по-долу от нея бе Скай. Червената й тениска се открояваше ясно на фона на пожълтялата трева. Пожарът бе точно вдясно от момичето и напредваше бързо. Конър предположи, че на огъня ще му трябват петнайсет минути да се добере до долината, може би и по-малко. А някъде в тази горяща гора бе най-добрият му приятел.
Конър се втурна надолу по склона с всички сили, като се препъваше в камъните и се провираше през храстите. Извади радиостанцията си и заговори, без да спира тичането:
— Джулия, обажда се Конър. Не трябва да отиваш там.
— Какво?
— Обърни се и се отдалечи от долината.
— Какви ги приказваш?
Вече я виждам.
— Джулия, аз съм Чък.
— Чувам те, Чък.
— Конър е прав. Не се спускай надолу. Щом огънят влезе там, ще изригне нагоре към теб. С Кейти вече се отдалечаваме.
Джулия гледаше нагоре към Конър. Той не бе достатъчно близо, но можеше да си представи мъката, изписана на лицето й. После тя отново погледна надолу и Конър я чу как завика името на Скай отново и отново. Но дори и да я чу, момичето не го показа с нищо. Продължи да се спуска надолу. Джулия пак погледна към Конър и той разбра, че се чуди накъде да тръгне. Както можеше да очаква, тя се обърна и побягна надолу, викайки Скай.
Конър й извика да спре, после нареди същото възможно най-спокойно по радиостанцията. Но тя не му обърна внимание. Той бягаше, прескачаше храсти и скали, около него се свличаха камъни, а очите му постоянно се местеха от Джулия и Скай към напредващия огън.
За негов ужас видя, че огънят започва да се издига. Върхът на горящо дърво се отчупи, полетя като факел напред, носен от вятъра, и подпали други дървета. Изведнъж слънцето си проби път между облаците и върху долината падна сянката на пушека, който се носеше над нея. Джулия бе в сянката, но Скай с червената си тениска бе отвъд нея и за момент изглеждаше, сякаш се къпе в златна светлина.
Като се хвърли напред към това обречено на опустошение кътче, Конър се помоли на глас Ед да е намерил място, където да се спаси, и всички да оцелеят.
Първоначално на Ед му се прииска да тръгне надолу и да се измъкне под огъня. Но тук гората бе почти равна и огънят се разпростираше еднакво бързо във всички посоки. После му хрумна да се върне към скалистия склон, по който се бе спуснал, но реши, че огънят може да го изпревари и там, така че в крайна сметка се обърна на юг и побягна с всички сили към потока, за който му бе казала Джулия.
Усещаше как огънят бушува зад него и чуваше рева, който отекваше след всяко дърво, избухващо в пламъци. На моменти огънят сякаш се забързваше и почти го настигаше и въпреки че не поглеждаше назад, знаеше, че това става, когато достига изсъхнали храсталаци. Докато стигне до потока, вече виждаше пламъците само на петдесет метра зад себе си, усещаше топлината — сурова и помитаща, която се движеше като вълна преди огъня.
Беше едновременно и повече, и по-малко от поток. Водата му отдавна бе пресъхнала и открила каменното корито. Но северният му бряг представляваше отвесна канара, висока към десет метра, на чийто връх сега стоеше Ед, осъзнавайки, че всяка секунда колебание може да му коства живота.
Първата му мисъл бе да се спусне по канарата, но повърхността й изглеждаше ронлива и опасна, а скалите под нея нямаше да го пожалят. Долу имаше и изсъхнали дървета, които стърчаха от канарата. Клоните им бяха остри като копия. Ед носеше въже и макар че то не бе достатъчно дълго, за да се спусне с него до подножието реши, че ще се провеси докъдето може и оттам ще скочи. Извади въжето от раницата си и се огледа къде да го върже.
Всички дървета, освен едно бяха твърде далече от ръба на скалата. Ако го завържеше за някое от тях, щеше да изгуби пет метра, без да може да ги компенсира. Единствената алтернатива бе едно дърво, което стоеше опасно надвесено на самия ръб на канарата, сякаш се канеше да скочи — също както бяха направили вече по-старите му съседи. Половината му корени стърчаха във въздуха, но когато Ед се облегна на дънера, той му се стори достатъчно стабилен и тъй като огънят вече пращеше на трийсет метра зад него, нямаше избор. Завърза въжето около дънера на дървото и се приближи до ръба.
Едва бе започнал да се спуска, когато чу трясъка. Беше точно над него и щом погледна нагоре, го посипа душ от искри и жарава. Наведе глава, но успя да се задържи на въжето и когато отново погледна нагоре, видя, че основата на дървото е обгърната от пламъци. Короната на друго дърво бе изпреварила огъня и се бе стоварила точно там. Въжето вече гореше. Ед охлаби дланите си и остави въжето да се плъзне между тях. Усети как то опари ръцете му, докато се спускаше стремглаво надолу, а край него падаха горящи клони.