— Защо? Декси не напредва ли?
Ед се извърна към момчето. То стоеше и усукваше юмруците си в тениската, забило поглед в пода като изоставен неандерталец.
— Не, госпожо. Не напредва. Всъщност, честно казано, Декси е тъп.
Въодушевлението трая само докато Ед се прибра у дома. Отоплението още не работеше, а водата продължаваше да капе в кофата за боклук, която бе поставил на мястото на пианото. Взе си душ със студена вода, като си пееше, за да се затопли и да не се замисля колко глупаво и безразсъдно бе постъпил, отказвайки се от Декстър. После си направи горещ шоколад, стопли си в микровълновата печка половин пица, останала от предната вечер, и я изяде, сгушен под палтото си, пред телевизора. Новините съобщаваха само за катастрофи и бедствия и въпреки че неговото собствено неблагополучие бледнееше в сравнение с тях, настроението му си остана доста мрачно.
Държаха той да пристига в бара към осем, въпреки че заведението се пълнеше много по-късно, така че към седем и половина отново събра смелост да се покаже навън, изтърча под дъжда до колата си и потегли през града в натовареното и едва пъплещо движение.
Барът се наричаше «При Ралфф», въпреки че Ед така и не бе успял да разбере кой е Ралфф и защо името му се пише по този начин. Намираше се близо до брега, в края на един модерен, наскоро обновен квартал, който бе пълен с туристи през лятото, но в зимни вечери като днешната имаше вид на злощастна грешка. Освен бара, единствената причина човек да дойде тук бе киното на отсрещната страна на улицата, което бе добре за бара, но ужасно затрудняваше паркирането наоколо. Тази вечер обаче Ед извади късмет.
Тъкмо когато зави, през замъгленото предно стъкло забеляза, че един джип потегля точно пред бара. Включи десния си мигач и спря, за да изчака джипа. Колата отзад започна да свири, макар че бе очевидно защо Ед е спрял. Той погледна в огледалото си и видя очукан бял фолксваген костенурка. Шофорът отзад отново натисна клаксона.
Ед поклати глава. Какъв идиот! Джипът освободи мястото и Ед мина напред, за да паркира на заден. Предположи, че фолксвагенът или ще го подмине, или ще изчака, но когато превключи на задна скорост и се обърна на седалката си, за да погледне назад, видя как колата зад него рязко се пъхна на неговото място. Не можа да повярва на очите си. По никакъв начин нямаше да отмине подобно нагло поведение от когото и да било. Включи аварийните и излезе.
Двама човека слизаха от фолксвагена. Шофорът бе млада жена и когато Ед се запъти към нея, тя му отправи толкова ослепително невинна усмивка, че за момент той си помисли, че е видяла някого зад него. Погледна през рамо, за да провери, но там нямаше никой. Жената бе с червено скиорско яке с вдигната качулка, под която се подаваше гъста тъмна коса. Спътникът й бе мъж, по-висок и широкоплещест от Ед — факт, който би трябвало да му направи впечатление, но той го пренебрегна. Единственото, което зърна през мокрите от дъжда очила, бе, че мъжът се усмихваше. Това не помогна да бъде умилостивен. Дъждът бе прераснал в порой.
— Извинете — каза Ед възможно най-спокойно. — Това беше моето място.
Жената погледна назад към колата, после отново към него, със същата вбесяващо въздействаща усмивка.
— Не. Това е нашето място.
Тя заключи колата и вдигна ципа на якето си. Въпреки че бе кипнал от гняв, Ед забеляза, че се кара с необикновено привлекателна жена. Имаше мургава кожа, пълни устни и съвършени зъби. Очите й бяха големи и тъмни и сега искряха развеселено. И тъй като очевидно нямаше друга вероятна причина за това веселие, освен него, това наля още масло в огъня на гнева му.
— Вижте какво, знаете много добре, че тръгнах да паркирам. Спрях, за да направя път на джипа, дадох мигач и дръпнах напред, за да паркирам на заден, а вие се пъхнахте на мястото ми. Не може така!
Тя сви рамене:
— Може. Направихме го.
— По дяволите, не може!
Гласът му вече бе станал писклив и за да си възвърне подходящата поза на мъжествена заплаха, хвърли гневен поглед към приятеля на жената, който се ухили като маймуна и заобиколи колата, за да се приближи до тях. Ед усещаше, че гърбът и раменете на сакото му подгизват от дъжда. Ледено ручейче се спускаше по врата му. Вече не виждаше почти нищо през очилата си, но му се стори, че зърна за миг някаква следа от притеснение на лицето на жената. Тя се обърна към маймуноподобния си приятел за подкрепа.
— Моля ви, да не прекаляваме — каза маймуната.
— Аз не прекалявам!
— Току-що изругахте.
— Боже…
— Ето пак, моля ви.
Той вдигна ръце с дланите напред — като предупреждение. После неочаквано се усмихна, а на лицето му се изписа влудяващо съчувствие.