Ед бе много щастлив, когато научи, че Конър ще дойде отново да го посети в Кентъки. Обеща, че този път ще го посрещне още на летището. Конър не се надяваше Джулия да е с него. Тя вероятно пак щеше да си намери извинение, за да остане в Бостън.
Но грешеше. Щом мина през изхода, метнал старата си кожена чанта на рамо, я видя, въпреки че ако Ед не стоеше до нея и не я държеше за ръка, Конър можеше и да не я познае. Косата й бе подстригана късо, а самата Джулия беше бледа и по-слаба. Под очите й имаше тъмни кръгове. Беше с ботуши, дълго черно палто с вдигната яка и изглеждаше красива и трагична едновременно и при вида й Конър усети някакъв студен камък да се преобръща бавно в гърдите му. Тя го видя и помаха, после прошепна нещо на Ед, явно му каза в коя посока да се обърне, и Ед веднага се завъртя, на лицето му грейна усмивка и той също помаха:
— Хей, каубой! Насам!
Ед носеше слънчеви очила и старо жълто скиорско яке, с което Конър го бе виждал облечен в не една планина. Той също бе отслабнал и в стойката му имаше нещо, някакво прегърбване на раменете като за самозащита, което го правеше да изглежда уязвим. Но белезите от изгарянията по лицето му бяха избледнели и някак по-ненатрапливи. Конър се приближи.
— Здрасти, мой човек — каза той. — Кога най-после този твой проклет щат ще се сдобие с по-нормално време?
Остави чантата си и прегърна Ед и двамата останаха така дълго време. Конър впрегна цялата си воля, за да не позволи на сълзите да рукнат от очите му.
— Радвам се да те видя, Ед — издума той тихо.
— И аз се радвам да те видя — Ед се засмя и задържа Конър на една ръка разстояние, сякаш го изучаваше. — Забелязваш ли? Все още казвам, че виждам, и нямам намерение да спра. А и в главата си те виждам. Все същият грозник си.
Конър се засмя и се обърна към Джулия.
— Здравей, Джулия.
— Конър — кимна му тя. — Как си?
— Добре. А ти?
— Добре съм, благодаря.
И двамата сякаш не знаеха какво да кажат или направят, дали да се целунат, или да се прегърнат, или дори да се ръкуват. Конър пое риска. Пристъпи към нея, прегърна я и я целуна по бузата. Веднага усети уханието на тялото й. Тя не го прегърна в отговор, само докосна за миг раменете му — по-скоро като сигнал, че иска да прекрати прегръдката. Той я пусна и я погледна в очите, но тя почти веднага отмести поглед.
— Подстригала си косата си — каза смутено.
— Да. Цялата беше опърлена и грозна, нали се сещаш…
Конър се почувства още по-неловко.
— Отива й, нали? — заяви Ед и се усмихна. Прокара ръка по тила й и разроши косата й, а Джулия покорно се усмихна.
— Да, отива й — кимна Конър. Отново последва неловко мълчание.
— Е, имаш ли още багаж? — попита Джулия.
— Не, само това. — Той вдигна чантата си.
— Тогава какво чакаме? — обади се Ед. — Да вървим да намерим на този каубой една бира.
Вървяха бавно през залата, Ед по средата, хванал под ръка Джулия. Хората наоколо бързаха във всички посоки, сякаш знаеха за някаква извънредна ситуация, за която само те тримата не подозираха. Излязоха навън в мрачния следобед и Джулия отиде да докара колата, като остави Ед и Конър под един навес. Дъждът валеше проливно и едрите капки блестяха от фаровете на колите. До тях млада двойка стояха притиснати един към друг и се целуваха страстно, жената повтаряше задъхано на мъжа колко много го обича и колко й е липсвал. Тази гледка смути и натъжи Конър, макар че той не разбра защо.
— Как ти се струва тя? — полюбопитства Ед.
— Изглежда страхотно. Може би малко уморена.
— Да. Работи твърде много. Невероятна е.
Имаше толкова много въпроси, които Конър искаше да зададе, но всичките му се струваха нетактични.
— Знаеш ли, тя се чувства много зле заради нещата, които ти е казала.
Конър бе наясно за какво говори Ед, но почувства, че е по-добре да се престори, че не разбира.
— Какви неща?
Ед въздъхна.
— Ами разказа ми как те е ругала и те е обвинявала, че ти си виновен, че онова момиче… нали знаеш.
— Боже, та тя не осъзнаваше какво казва! Въобще не съм си помислил, че го говори сериозно.
— Правилно. Защото тя знае, че си спасил живота й и че не си имал избор за момичето.
— Може би.
— Не, Конър. Няма може би.
Ед потърси ръката му, стисна я силно и обърна лице в посоката, където мислеше, че е приятелят му, сякаш се опитваше да го погледне в очите.
— Не си имал избор, Конър. Всеки от нас би направил същото. Или поне би се опитал. Истината е, че повечето от нас биха се провалили и загинали.