Официалното разследване по случая още не бе оповестило окончателния си доклад, но Конър знаеше, че неговото заключение ще е същото. Ала това не му помагаше да се почувства по-добре.
Сякаш мина цяла вечност, докато черният ягуар спря до тях, и през матовото стъкло Конър видя как Джулия се пресегна и отвори предната врата. Сега и тя бе със слънчеви очила и това му се стори странно, тъй като навън бе почти тъмно.
— Ето я и нея — каза той и внимателно насочи Ед към колата.
Вечерята в Грасланд — или Шато Тъли, както Ед наричаше имението на родителите си — бе точно в деветнайсет и трийсет и всяко закъснение се възприемаше като признак на лошо възпитание. Ако някой закъснееше, бащата на Ед не правеше някакви коментари, само повдигаше едната си вежда и възнаграждаваше закъснелия с една от онези щедри усмивки, които караха човек да се чувства нисък като джудже и пълен неудачник. Ед коментираше подигравателно тези усмивки. Бе се примирявал с тях през целия си живот. Тази вечер бе ред на Джулия да ги изпита. Беше седем и двайсет, а тя още се киснеше във ваната, опитвайки да събере сили отново да се изправи очи в очи с Конър.
Апартаментът за гости бе толкова далеч от всекидневния й живот, сякаш се намираше на различна планета. Банята бе облицована с кремав мрамор, осветлението бе дискретно, ваната бе с размери на малък плувен басейн. Апартаментът в Бостън, който тя споделяше с Линда и към който отлиташе натъжена всяка неделя вечер, бе студен и претъпкан, вътре постоянно ставаше течение, което обаче не правеше никакво впечатление на ордите мишки и хлебарки, които също настояваха да живеят в него.
Ед за пръв път бе довел Джулия в Грасланд на път за Монтана предната пролет, за да я запознае с родителите си. И от мига, в който двамата се озоваха на летището, Джулия изпита нещо като културен шок. Раул, шофьорът на бащата на Ед, ги посрещна усмихнат, облечен с тъмен костюм и черна вратовръзка, и ги настани на задната седалка на мерцедеса, който бе толкова просторен, че човек можеше да си устрои парти вътре. Джулия избухна в кикот — докато не отбиха от магистралата и като задвижени с вълшебна пръчка, две огромни порти от ковано желязо се отвориха, а колата пое по алея, виеща се из прекрасен парк, докато накрая не спря пред огромен палат с колони. Междувременно Джулия вече бе спряла да се кикоти и само гледаше със зяпнала уста. Имаше фонтани и пауни, както и цяла армия от слуги. Джулия каза на Ед, че не е предполагала, че гаджето й е Рет Бътлър*, но Ед само се засмя, целуна я и заяви съвсем искрено, че изобщо не се интересува от всичко това.
[* Герой от «Отнесени от вихъра». — Б. пр.]
Откакто синовете им бяха напуснали дома, Джим и Сюзън Тъли разполагаха с цялото западно крило само за себе си, а персоналът и гостите обитаваха източното крило. Имаше поне четири апартамента за гости и когато Ед, по време на същото това първо гостуване, я поведе по коридорите с кремави мокети към най-хубавия апартамент за гости, Джулия прошепна, че май трябва да си остави пътечка от трохички, защото иначе не би могла да намери обратния път. След като той отвори вратата на апартамента и се откриха жълтите копринени тапети и драперии, китайските килими и гледката на тучни пасбища през високите прозорци, Джулия остана безмълвна.
Сега почти възприемаше всичко това за даденост. Чувстваше Грасланд като свой втори дом и постепенно бе обикнала Лексингтън. Хората тук бяха старомодно любезни, което се струваше на израслата в претъпкания и жесток град Джулия любопитно и успокояващо. Освен това, колкото повече опознаваше родителите на Ед, толкова повече ги харесваше. Нещастието бе сплотило тримата и Джулия знаеше, че и те я обожават, особено майката на Ед, която се държеше с нея като с дъщерята, която винаги бе мечтала да има.
Храбростта, с която Сюзън бе посрещнала случилото се, бе не по-малко поразителна от тази на Ед. Шокът и мъката да види любимия си син ослепял и обгорен бяха по-тежки, отколкото Джулия можеше да си представи, но Сюзън умело криеше болката си. От самото начало привидно тя бе силна, практична и бодра. Джулия черпеше сили от нея, опитваше да й подражава и през повечето време успяваше. Никой, дори психотерапевтът, когото посещаваше в Бостън, нямаше представа какво става в душата й; какви ужасяващи сънища сънуваше, какви демони я спохождаха в късните часове на нощта и сядаха на гърдите й, сякаш искаха да изкарат и последната глътка въздух от тях.
Винаги си бе мислила, че лесно би се повлияла от тесния и може би ако бе намерила човек, на когото да се довери безрезервно, наистина щеше да е така. Терапевтът, когото посещаваше, се казваше д-р Шрьодер — дребен, деликатен човек с меки бели ръце и неспокойни малки черни очи. Бавното му кимане, което навярно целеше да демонстрира разбиране или съчувствие и да предизвика още откровения, имаше точно противоположния ефект върху нея. Няколко пъти тя бе на ръба да му довери нещо важно, но после виждаше кимането и непроницаемия му птичи поглед и вратата се затваряше с трясък. Накрая, по време на един от седмичните им сеанси, той я нарече Глория и това беше краят. Да сбърка името й бе навярно простимо, но точно Глория? Повече не го посети.