Товарът на вината, който носеше, понякога бе толкова тежък, че през мрачните зимни седмици се страхуваше дали коленете й и краката й ще го издържат. Отношението на майка й не й помагаше: тя принадлежеше към едно течение на мисълта, според което веселото отрицание бе най-подходящият начин да се преодоляват подобни проблеми. Винаги когато двете разговаряха — или по телефона или при някое от редките пътувания на Джулия до Ню Йорк, майка й неизменно имаше подръка някакво удобно поучение. Станалото било просто злополука. Никой не бил виновен. Било време Джулия да продължи напред. Веднъж дори бе заявила, че няма нужда да се плаче за минали неща. Джулия едва повярва на ушите си. Минали неща?
Разчиташе на работата в института, за да я отвлича от горестните мисли. Но постоянно се случваше някой от учениците да каже нещо или да я погледне по особен начин и Джулия изведнъж виждаше лицето на Скай пред себе си и чуваше нейния глас. Сърцето й се преобръщаше и започваше да бие трескаво и тя трябваше да впрегне всичките си сили, за да си поеме дъх. Линда бе единствената, която й помагаше през тези нещастни седмици. Готвеше й вечеря, правеше й горещ шоколад, идваше и сядаше на леглото й и я прегръщаше, когато я чуваше да плаче посред нощ. Линда бе единствената, която разбираше чувството й за вина.
Десет дни след пожара, докато Ед все още бе в интензивното отделение, Глен Нилсен закара Джулия, Кейти, Скот и Лора в Билингс, на погребението на Скай. Освен тях имаше само двама-трима човека. По време на цялата служба вторият баща на Скай хвърляше погледи към Джулия и когато излязоха от църквата, се приближи и я нарече кучка и убийца и каза, че е нагла, щом е дошла на погребението. Продължи да й крещи, а двама от приятелите му се налагаше да го удържат.
— Не ни оставихте дори труп, който да погребем!
Отведоха го. Много дни след това Джулия почти не можеше да проговори.
В Бостън, докато пътуваше към и от института, Джулия минаваше край една католическа църква и от време на време, след работа, се отбиваше, влизаше и сядаше отзад. Обикновено църквата бе празна, понякога имаше бездомници, скрили се от студа, или някоя фигура, коленичила в молитва между пейките, или пък някой палеше свещи. На Джулия й се искаше да направи същото. Дори й хрумна да потърси свещеника и да поиска да се изповяда. Но какво ли щеше да му каже?
Прости ми, отче, защото съгреших. Убих една красива млада жена в планината и ослепих приятеля си. А, да, още петима мъже от спасителния отряд също загинаха.
Колко молитви трябваше да изрече, за да бъдат опростени такива грехове? Да търси опрощение й се струваше почти неприлично. Дори и Бог — ако приемеше, че той съществува — да й простеше, как можеше тя самата да прости на себе си? Какво право имаше дори да изрича молитви или да пали свещи? Така че тя просто седеше и се взираше от мрака към светлините пред олтара и искрящата в златисто, синьо и бяло фигура на Светата Дева с нейната загадъчна усмивка и над нея Христос, разпънат и самотен, с изтичаща кръв от наранените ръце и изпод трънения венец на главата. Джулия се взираше и взираше, надяваше се да почувства нещо. Не опрощение, дори не съжаление, но може би някакво меко излъчване за утеха. Но не чувстваше нищо.
Водата във ваната вече бе станала хладна. Наклони глава назад, за да намокри косата си, и бързо я изми. После се изправи и излезе от ваната, уви се в една от дебелите хавлии на семейство Тъли и се подсуши. Мислеше за Конър и съжаляваше, че не бе останала в Бостън този уикенд или не бе отишла в Ню Йорк при майка си.
Правеше всичко възможно да прикрие колко силно желаеше да го избягва. Ед го усети чак последния път, когато Конър дойде в Кентъки, а Джулия отново отсъстваше. Попита я защо и тя му каза, че се срамува от това как се е държала с него в деня на пожара. Това бе истина, но не беше цялата истина.
Тайно Джулия се срамуваше повече от това, което бе изпитвала към него миналото лято и което, ако можеше да си позволи, все още изпитваше към него. Още преди пожара подобни чувства й се струваха като предателство спрямо Ед. Сега изглеждаха направо чудовищни. Джулия знаеше какъв е дългът й и стига да не виждаше Конър, бе в състояние да погребе чувствата си към него и да продължи да се грижи за Ед.