Бяха в това, което бащата на Ед бе нарекъл кабинет, макар че помещението бе два пъти по-голямо от нормална дневна. Имаше две маси, тапицирани с кожа и отрупани с книги. По стените също имаше лавици с книги, стотици книги, повечето антикварни и подвързани с телешка кожа. Ед твърдеше, че баща му ги е купил на метър и че никога не е прочел и една от тях. Подът бе застлан със старинни ориенталски килими. Имаше четири високи месингови лампи със зелени стъклени абажури. Над тях стаята оставаше сумрачна и сенчеста, а светлината от огъня в камината проблясваше върху тавана.
Родителите на Ед си бяха легнали, така че сега бяха само тримата. Изведнъж се възцари мълчание и Конър осъзна, че приятелят му го е попитал нещо.
— Извинявай, Ед, бях се замислил за нещо. Какво казваше?
— Казах, че наистина съжаляваме за начина, по който научи. Искахме сами да ти съобщим.
— Е, няма нищо. Наистина се радвам за вас.
Джулия обърна глава и го погледна. Два пъти по време на вечерята я бе улавял, че го гледа втренчено, но и в двата случая тя веднага отместваше поглед, след като очите им се срещнеха. Сега задържа погледа му и той разбра, че се опитва да прецени дали казва истината. Опита се да прочете какво друго има в тези тъмни очи, освен тъга, но не можа. Този път той пръв отмести поглед.
— Кога е сватбата?
— Последната неделя на юни. Първо трябва да вляза в малко по-добра форма. Нали се сещаш, за медения месец — Ед се засмя, а Джулия направи гримаса и го потупа по коляното като непослушен ученик. — Питах всичките си приятели, но никой не иска да ми бъде кум, така че се чудех дали ти ще се съгласиш.
— Ще трябва да проверя дали съм свободен. Къде ще бъде?
— Тук. Искахме да я направим в Монтана, но още не сме си намерили къща там, така че решихме, че тук ще е по-лесно.
— Не сте си намерили къща? Това значи ли, че ще дойдете да живеете в Монтана?
— Хей, приятел. Живеем в свободна страна.
Конър погледна Джулия и тя се усмихна и леко сви рамене.
— Това е чудесно — Конър се постара да звучи ентусиазирано. — Къде?
— О, някъде около Мисула, ако намерим подходящо място. Слушайте, ще трябва да ме извините, отивам да пусна една вода. Веднага се връщам.
Той остави чашата си, намери бастуна си и се изправи. Джулия също понечи да стане и му предложи да го заведе, но той рязко отказа, като заяви, че може и сам да намери пътя до тоалетната. Това бе първата проява на раздразнение, която Конър забелязваше у Ед. Джулия отново седна и пак се загледа в огъня, докато почукването на бастуна на Ед отекваше в коридора.
— Джулия?
Обърна се към него и той прочете в очите й такова страдание, че за момент не успя да продължи.
— Добре ли си?
Тя поклати глава:
— Всъщност не съвсем. Но постепенно ще се оправя.
Конър протегна ръка и Джулия се поколеба, но я пое и я задържа между дланите си. Кожата й бе студена.
— Извинявай, че не отговарях на обажданията ти.
— Няма нищо.
— Май просто не знаех какво да ти кажа. Толкова се срамувах от нещата, които ти изговорих онзи ден. Не ги мислех.
— Знам. Няма нищо.
— Ти ми спаси живота. И знам, че трябва…
Тя преглътна и поклати глава, после отново впери поглед в огъня.
— Кажи ми.
— Просто… от време на време ми се иска да не беше го правил.
Очите й се напълниха със сълзи. Конър се наведе напред и стисна и двете й ръце.
— Джулия, не си виновна за това, което стана.
Навън в коридора една врата се хлопна и пак се чу почукването на бастуна. Младата жена дръпна ръцете си и изтри сълзите си. Гласът на Конър бе нисък и настойчив.
— Не трябва да мислиш така. Направи всичко възможно.
Тя се усмихна с горчивина:
— Разбира се.
Ед се върна в стаята и Конър го проследи с поглед как безпогрешно намери пътя до креслото си. Мълчанието увисна над тях като облак.
— Добре — каза Ед. — Или сте заспали, или сте си говорили за мен, в което няма нищо лошо. Каква по-добра тема от това?
— Не се ласкай — каза Джулия. Гласът й за секунди бе станал изненадващо весел. Единственото, което напомняше за случилото се току-що, бе размазаната спирала под лявото й око. — Освен това говорихме за теб цялата вечер. А ти още дори не си питал Конър какво прави.
— Вярно. Е, какво ново в Монтана, каубой?
— Всичко си е постарому. Общо взето съм добре. Продадох няколко снимки. Истината е, че е време да се захвана с нещо ново.
Той отпи от брендито си. И двамата го изчакаха да продължи.
— Конър, голям досадник си. Когато пробутваш нещо такова съвсем небрежно, сякаш не е нищо особено, това е сигурен знак, че ти предстои някаква голяма промяна в живота. За бога, с какво ново ще се захванеш?