— Ще попътувам малко.
— Супер! Къде по-точно?
— Първо в Европа, после може би в Африка.
— Чудесно. Ще правиш снимки ли?
— Аха.
— И къде точно в Европа?
Конър усещаше, че Джулия го гледа изпитателно, но избягваше да срещне погледа й.
— Хайде, Конър. Каква е голямата тайна?
— Заминавам за Босна.
— Охо. Получил си нещо като поръчка, така ли!
— Не, просто реших да отида.
— Какво, можеш да заминеш в зона, където се води война, просто така?
Конър сви рамене.
— Ами ще разбера, като отида. Ще действам според ситуацията.
— Супер! Браво! Кога тръгваш?
— Всъщност мислех да е съвсем скоро. Сега май ще трябва да изчакам до сватбата ви.
Решението му прозвуча по-категорично, отколкото беше — или поне отколкото бе, преди да дойде тук. От известно време обмисляше това пътуване и бе направил някои проучвания. Но чак сега, като чу, че жената, която обичаше, се кани да се ожени за приятеля му, той разбра, че трябва да замине със сигурност. Джулия не каза нито дума, но и не отмести погледа си от него. Най-после и той я погледна и й се усмихна, но тя не отвърна на усмивката му.
Ако го бе обмислил или ако Ед можеше да види, той никога не би направил това, което стори. Съвсем импулсивно се наведе напред и изтри размазаната спирала от бузата на Джулия. Тя затвори очи при допира на пръстите му и мълчаливо наклони глава.
14.
Къщата, която си намериха в Монтана, се намираше над един скалист завой на река Битърут и гората започваше точно зад нея. Беше на два етажа, дървена и заедно с нея се продаваха шест декара земя, предимно обрасла с трева. В градината имаше ябълки и круши, а тази страна на къщата, която гледаше към реката, бе с високи френски прозорци и веранда, оградена от избуяли жълти рози. Построена преди девет години от семейство скулптори, тя имаше дълъг обор, който те бяха използвали за ателие. Една от творбите им, сложно украсен тотемен стълб, резбован от бор, висок поне десет метра, се извисяваше в основата на моравата, така че намръщеният орел на върха му беше вперил взор като часовой на изток над реката.
След сватбата Ед и Джулия прекараха десет дни, излежавайки се на един плаж в Мексико. Ед си беше взел купчина касети със записани романи, но не можеше да понася музикалния фон, на който ги четяха, така че караше Джулия да му чете на глас книгата си — «Мадам Бовари», и скоро започна да композира музикална версия на романа, озаглавена «О, мадам!». Понякога заспиваше, докато Джулия му четеше, и тя спираше и наблюдаваше пеликаните, които се разхождаха мързеливо по брега на ята и се гмуркаха смешно във водата.
Загорели и освежени, те отлетяха направо за Мисула, за да започнат да си търсят къща. Джулия очакваше, че ще им отнеме седмици да намерят нещо, което да им хареса, но го откриха още на третия ден, което бе голямо облекчение, защото търсенето на къща заедно с Ед бе много изтощително. Той държеше тя да му опише и най-малката подробност. Какъв цвят са стените в кухнята? Какво се вижда от прозореца на спалнята? Реката изглежда ли подходяща за риболов? Вижда ли се да скачат пъстърви?
— Стотици — отвръщаше тя. — Като чудовища са. Няма място за всичките. Някои даже се пекат на слънце по брега.
На долния етаж имаше голяма дневна с дървен под и Ед застана по средата и запя, за да провери акустиката й. Жената от агенцията за недвижими имоти — жизнерадостна жена към петдесетте с алено червило и големи златни обици, сметна това за проява на истерия. Особено когато Ед я накара и тя да попее.
— Хм. Много впечатляващо — каза той. — Мария Калас от Мисула.
Родителите на Ед му бяха подарили за сватбата ново пиано — лъскав черен роял «Ямаха». Ед попита Джулия къде ще го разположат, като отбеляза, че трябва да е някъде, откъдето да има изглед към реката. Жената от агенцията изгледа многозначително Джулия, но Ед някак усети това и й обясни, че въпреки че не може да я вижда, за него е важно да знае, че тя е там. Най-подходящото място за рояла бе до стъклените врати, които водеха към верандата. И точно там стоеше той сега, девет месеца по-късно. Ед го бе превърнал в нещо като команден пункт на НАСА — съвкупност от клавиатури, екрани и компютърни устройства, които изглеждаха наистина способни да изпратят малка ракета в космоса. Върху капака на рояла, сред купчините брайлови нотни листове, всеки — затиснат с различен предмет за разпознаване, стоеше в сребърна рамка черно-бялата снимка, която Конър им бе направил на сватбата. На нея Ед се смееше — несъмнено на някоя от собствените си шеги, — слънцето на Кентъки се отразяваше като звездна експлозия в очилата му, а Джулия гледаше косо към обектива и го целуваше по бузата. Все още й се струваше странно, че Ед не бе виждал, нито щеше някога да види как бяха изглеждали двамата в онзи ден.