Обаче в тази снимка имаше нещо дълбоко, което я порази чак по-късно. Тази целувка символизираше по някакъв начин договора, който бяха сключили, или по-скоро договора, който Джулия бе сключила със себе си. Той бе съвсем прост и ясен. Тя бе причината Ед да загуби зрението си, така че отсега той щеше да разполага с нейното зрение.
Това не означаваше, че се омъжи за него само от чувство за дълг. Нито, че не го обичаше. Разбира се, че го обичаше. И възхищението й от куража му, от това, че той никога не се отдаваше на самосъжаление, от непомръкващия му оптимизъм нарастваше с всеки изминал ден. Всичко това го имаше на снимката, за да й напомня ежедневно, че положението бе такова и щеше да си остане такова, че това бе животът, който й бе отреден. Това, че снимката показваше как тя поглежда крадешком към Конър, бе мисъл, която Джулия отказваше да допусне в главата си.
Нанесоха се в къщата в края на септември. Майките и на двамата дойдоха да им помогнат за няколко дни, докато се установят. Въпреки че двете жени едва ли можеха да се различават повече — красавицата от Юга и фризьорката италианка от Бруклин, — двете се спогодиха чудесно и се смееха толкова много, че известно време къщата изглеждаше празна, след като си заминаха.
Онези първи месеци бяха изпълнени с трескаво оживление. От местната служба за подкрепа на хората с нарушено или загубено зрение изпратиха консултанти. Те приспособиха кухнята, маркираха фурната, микровълновата печка и кутиите за храни с малки гумени точки и магнити, така че Ед да се ориентира лесно. Подкастриха розите и плодовите дръвчета, за да не издере Ед лицето си на бодлите им, после забиха колчета с въже между тях по целия път от верандата до реката и покрай брега, за да може той да се разхожда сам, без да се излага на опасност.
Ед не бе единственият, на когото се налагаше да се научи да живее по нов начин. Въпреки че нейните трудности бяха нищо в сравнение с неговите проблеми, Джулия също трябваше да привикне с много неща. Например да внимава да не оставя предмети на необичайни места, винаги да затваря вратите и шкафовете, за да не се блъсне той в тях, винаги да връща всяко нещо на точното му място, за да може Ед да го намери. Засега най-трудно й бе да определя тънката граница между това кога да му помага и кога — не. Беше болезнено да стои и да гледа как той се ядосва и отчайва от себе си, да го вижда как се препъва и дори пада, но знаеше, че в определени моменти не трябва да се намесва. Когато дойде зимата обаче, бяха свикнали почти с всичко и лошите моменти бяха по-рядко и с по-големи промеждутъци помежду им.
Това бе първата зима на Джулия в Монтана и времето никак не я пощади. Първият сняг заваля през октомври и продължи да трупа нови и нови пластове, без предишните да успеят да се стопят. Джулия се страхуваше, че може да се почувства изолирана и затворена в капан, но всъщност откри, че снегът много й харесва. Двамата с Ед се обличаха топло и ходеха на дълги разходки под кристално ясното небе. Дори опитаха да се заемат със ски бягане. Джулия се движеше отпред с чифт звънчета, закачени на гърба, а Ед се стараеше да следва звука. Но той постоянно се движеше твърде бързо и се блъскаше в нея и двамата отбелязаха някои наистина зрелищни падания, след които ги болеше повече от смеха, отколкото от удара.
Прекарваха вечерите, сгушени на дивана пред камината, четяха или слушаха музика, или ако Ед настояваше, гледаха някой любим стар уестърн или мюзикъл по телевизията. Той я караше да му обяснява какво се случва на екрана. Понякога Джулия го дразнеше, като си измисляше герои или случки, но той знаеше повечето филми почти наизуст, така че веднага улавяше измислиците, грабваше Джулия и започваше да я гъделичка, докато не започнеше да го моли за милост.
Благодарение щедростта на баща му и на парите от застраховката на Ед като парашутист, нямаше нужда да се тревожат за пари. Джулия не бе работила, откакто напусна училището в Бостън предната пролет, и въпреки че възнамеряваше да си потърси нов ангажимент, все още се наслаждаваше на свободата да чете и да се размотава, да се заеме по-сериозно с рисуване, което и правеше повечето сутрини в ателието в обора. Ед обаче се чувстваше много по-неудобно да разчита на благодеяния (особено от баща си) и държеше да демонстрира, че може сам да се издържа. Разбира се, дългосрочният план все още бе той да стане прочут композитор, но междувременно бе твърдо решен да продължи да дава уроци по пиано.
Още през есента публикува обява в местния вестник и с нея си намери десетина ученици. Като се разчу, че дава уроци, се появиха повече желаещи, отколкото можеше да поеме. Почти всички бяха деца, които идваха на уроци след училище. Тяхното присъствие в къщата, гласовете и смехът им, удоволствието, с което Ед се занимаваше с тях, подсказваха на Джулия, че няма да мине много време, преди той да повдигне темата, че иска да си имат свои деца.