Случи се вечерта след Деня на благодарността. Бяха се любили на дивана до огъня и лежаха прегърнати. Джулия гледаше как снегът вали тихо на верандата.
— Е, какво мислиш? — попита той.
— По десетобалната система ли? Пиша ти четири, може би пет.
Той пъхна пръсти под ръцете й.
— Знаеш за какво ти говоря.
Тя знаеше, макар че недоумяваше откъде. Често успяваше да прочете мислите му и само се молеше това да не е взаимно.
— Не е ли малко рано? Тоест не трябва ли да изчакаме, докато се установим напълно?
— Не знам. Аз се чувствам съвсем установен.
— Аз също, но…
— Слушай, ако не си сигурна, няма проблем. Ще изчакаме.
Джулия мисли за това цялата нощ и целия следващ ден. Искаше деца не по-малко от него. Какъв смисъл имаше да чакат? Винаги бяха използвали презервативи, така че следващия път, когато се любиха, тя мълчаливо го спря, когато той се пресегна да вземе един. Никой от двамата не каза нито дума повече, сякаш по някакво мълчаливо споразумение, че ако изрекат нещо излишно, могат да застрашат усилията си.
Сега, повече от четири месеца по-късно, Джулия все още не бе заченала. И макар да знаеше, че тези неща изискват време и че някои двойки опитват години, преди да успеят, някакъв ирационален глас започваше да я тормози, че може нещо да не е наред. След като отначало не бе съвсем убедена, сега вече усещаше, че горещо желае да има дете. Така че преди десет дни, без да каже на Ед, отиде на посещение при лекаря си и го помоли да й направи някои изследвания. Днес щеше да разбере какви са резултатите.
Поличбите тази ранна априлска сутрин изглеждаха много добри. Ед я събуди с чаша кафе и тя се поизлежава в обляното от слънчевата светлина легло, от уредбата на долния етаж гърмеше Нийл Янг, а Ед правеше сутрешните си упражнения. После той приготви вкусни палачинки с боровинки за закуска и двамата ги изядоха, седнали на слънце край дългата дървена маса, и си говориха за лятото и къде да отидат на почивка. Ед обичаше да започва деня си, като посвири на пианото, и днес избра една от любимите си пиеси от Шуберт. Джулия прибра чиниите, обу ботушите си, облече дебелото палто, целуна Ед за довиждане и му каза, че отива в Мисула. Беше петък — денят на седмичното й пазаруване, така че Ед не я попита защо излиза. Навън за пръв път се усещаше мирис на пролет. Снегът се бе стопил и кокичетата си бяха пробили път през изсъхналата трева.
Клиниката бе в една дълга ниска сграда в южната част на града, недалеч от търговския център. От нетърпение Джулия пристигна двайсет минути по-рано, откри, че още дори не бяха започнали работа, така че отиде до търговския център, за да си купи чаша кафе и вестник, после се върна да чака в колата.
Първо провери, както неизменно правеше напоследък, за някакви репортажи, свързани с Босна. Всяка вечер се молеше Конър да е жив и здрав. След сватбата бяха получили само две картички от него, последната бе изпратена от Сараево точно преди Коледа. И двете бяха кратки и закачливи и не издаваха нищо съществено. Предната седмица Джулия бе гледала репортаж по телевизията за така нареченото «етническо прочистване» и как снайперистите в Сараево стреляли произволно по обикновени граждани. Но днес във вестника нямаше нищо и макар да знаеше, че това е глупаво, тя реши, че това също е добра поличба.
Едно от многобройните поучения на майка й бе, че жената трябва винаги да има жена лекарка и че ако по някаква причина се налага лекарят й да е мъж, със сигурност трябва да се избере някой млад и привлекателен, защото всички стари и грозни мъже са депресирани и похотливи. Лекарят на Джулия бе учтив и привлекателен, но наближаваше шейсетте и тя не бе сигурна какво може да очаква в такъв случай. Казваше се Хенри Ръмболд и според Ед името му напомняло за наименованията на едновремешните чудодейни тинктури, лекуващи всичко, които са се продавали в дните на Дивия запад:
Забележителният лек за болно гърло, нощно напикаване и циреи на д-р Хенри Т. Ръмболд.
Джулия винаги се сещаше за това, когато видеше лекаря си.
Чакалнята бе претърпяла ранен пролетен ремонт и сега бе в бледожълти цветове и миришеше на прясна боя. Освен една жена с малко дете с течащ нос и доста обезпокоителен обрив, Джулия бе единствената пациентка в чакалнята. Доктор Ръмболд излезе да я покани в кабинета си, попита я как е и как е Ед и после изрази радостта си, че зимата започва по малко да си отива. Направи на Джулия знак да седне пред бюрото му, а той се настани на стола си от другата му страна. Сложи си очила без рамки и сякаш цяла вечност прелиства някакви книжа. Джулия седеше и го гледаше, като в същото време реши, че майка й е права — поне отчасти. Доктор Ръмболд очевидно бе депресиран актьор. Несъмнено вече знаеше какво пише на проклетите листове, така че цялото това суетене бе само за да засили драматизма на ситуацията. Най-после той погледна над очилата си и внимателно отпусна ръце върху бележките си.