— Е, вече разполагаме с резултатите от изследванията — заяви той.
«Какъв идиот», помисли си тя.
— И? — попита съвсем сладко.
— Честно казано, Джулия, ти си в чудесна форма.
— Така ли? Сигурен ли сте?
— Абсолютно.
Веднага му прости за всичко.
Той й разясни всички подробности, но Джулия бе прекалено радостна, за да му обърне особено внимание. Накрая й каза обичайната мъдрост, че притеснението често прави зачеването по-трудно, и Джулия опита да се пошегува, че ще се постарае да не се притеснява, че се притеснява. И това бе всичко. Той я изпрати до вратата.
— Разбира се, за този танц трябват двама — заключи той, сякаш едва сега се сещаше за това. — Ако продължи да не се получава, може би Ед трябва да дойде, за да направим някои изследвания и на него.
— О!
— Но съм сигурен, че това няма да се наложи.
— Сигурно. Ако танцуваме достатъчно.
Тя обиколи супермаркета, опитвайки да възвърне приповдигнатото си настроение, сякаш можеше да го намери на някой рафт в магазина, но явно го бяха разпродали. Напълни количката с куп неща, от които всъщност нямаха нужда, докато си повтаряше, че трябва да се радва, защото лекарят не бе открил никакъв проблем и тя бе нормална зряла жена.
Докато стигна до касата, вече се чувстваше малко по-добре. Чакаше на опашката и гледаше как другите жени, всички по-възрастни от нея, чакат търпеливо с натоварените с продукти колички. Изглежда, беше време да изостави безделието и да си намери работа. В крайна сметка Ед вече се справяше добре, работеше и познаваше къщата достатъчно, нямаше нужда да виси на главата му по цял ден. Той самият го казваше. Може би тя трябваше да започне да си търси работа. Решението я накара да се почувства още по-добре.
— Джулия?
Огледа се. Един млад мъж стоеше зад нея на опашката. Беше висок и симпатичен, с дълга тъмна коса и й се стори смътно познат, но не успя да се сети откъде.
— Хей, това си ти. Така си и мислех.
— Съжалявам, не…
— Мич.
Още докато го изричаше, тя го позна и се опита да изглежда, сякаш се радва, че го вижда.
— Мич! Извинявай, не те познах веднага. Косата ти изглежда различна. По-дълга.
— А твоята е по-къса.
— Да. Е, как си ти?
— Добре.
— Работиш ли?
— Да. Голяма тъпотия. Ще събирам група.
Някак това не я изненада. Поговориха си, докато Джулия мина през касата, и тя си припомни колко неприятен й беше той. Докато чакал групата да стане известна, работел в автосервиз, където трябвало да се учи за механик. Всичките му колеги били тъпаци или идиоти. Джулия се развесели от идеята да го накара да каже двайсет благоприлични варианта на това. Той я изпрати до паркинга и изчака, докато тя натовари покупките си на задната седалка на джипа си и се настани зад кормилото.
— Какво стана, пратиха ли те в затвора или нещо от тоя род? — попита той.
— Какво? — тя не бе сигурна дали го е чула правилно.
— Ами заради онова, което стана със Скай.
— В затвора?
— Ами нали ти се водеше ръководител и уж отговаряше за всички.
Джулия извърна глава за момент и си пое дълбоко дъх.
— Не, Мич. Никой не отиде в затвора. Довиждане.
Запали двигателя и затвори вратата си. Докато потегляше, забеляза, че той се хили.
Понякога тишината бе приятна както сега, когато бе сам и спокоен, а утринното слънце стопляше лицето му през стъклените врати. Можеше просто да си седи съвсем неподвижно пред пианото и да си представя прашинките, които танцуват в слънчевия сноп.
Разбира се, никога не цареше истинска тишина. Къщата постоянно си мърмореше, дървените подове пукаха, тръбите на канализацията издаваха звуци, докато се разширяваха или свиваха, часовникът в кухнята тиктакаше, хладилникът периодично се включваше и изключваше. Навън се чуваше кап-кап-кап от топящия се на покрива сняг и от време на време на пътя изсвистяваха гуми на кола или някой натоварен камион отминаваше с грохот.
Имаше и моменти, когато възприемаше по друг начин тишината: когато сякаш го обгръщаше и го притискаше като убиец, който идва да го задуши с възглавница, а той трябваше да направи нещо бързо, преди убиецът да го е застигнал, да запее или изкрещи, или завика, или заблъска по клавишите на пианото като побъркан органист във филм на ужасите. Странното бе, че това се случваше по-рядко, когато бе сам, отколкото когато бе заобиколен от хора.