— Хей, приятел, съжалявам. Обаче животът е джунгла. След няколко хиляди години единствените шофьори ще бъдат тези, чиито прадеди първи са се научили да се шмугват на чужди места за паркиране. Ето кое се нарича оцеляване на най-приспособените. Не е справедливо, но това е еволюцията. А сега ни извини, но ще закъснеем за филма.
С още една усмивка той хвана жената за ръка и я преведе през улицата, като остави Ед да стои там, мокър до кости, онемял и напълно безпомощен.
— Нагли…
Една кола мина по улицата и изпръска краката му. Друг шофьор му свиреше:
— Хей, приятел, мръдни си автомобила. Блокираш движението.
— О… я се разкарай!
Ед се замъкна до колата си, влезе и подсуши очилата си. Наложи се да обикаля из района двайсет минути, докато открие друго място за паркиране, и през цялото време в главата му се въртяха черни мисли за отмъщение. Накрая си намери място само няколко коли по-надолу от фолксвагена на жената и като минаваше край него, му хрумна една идея. Щеше да бъде идеалният отговор.
Влезе в бара и се извини на Брайън, управителя, за закъснението си. Обясни му, че е имал лош ден. Брайън сви рамене и каза, че никой не можел да се похвали с хубав ден. Заведението бе почти празно, така че Ед се поуспокои. Бързо мина зад барплота и намери лист хартия и химикалка край касата.
— Ей, хайде — извика Брайън. — Да послушаме музика!
— Ще се върна след две минути.
Надраска нещо на хартията, после намери парче найлон и я уви, за да не се намокри от дъжда. Тръгна към вратата, като извика на управителя, че ще се върне веднага.
Навън тълпата пред киното беше изчезнала. Ако не се брояха колите, които минаваха от време на време по улицата, наоколо бе пусто. Отиде право при фолксвагена, пресегна се и внимателно свали чистачките. Те се откачиха лесно. Ед пъхна увитата бележка под едното рамо. Отдръпна се с доволна усмивка. Пъхна чистачките в джоба на сакото си и заключи, че отмъщението най-добре се консумира мокро. Обърна се и тръгна към бара.
«След няколко хиляди години — пишеше на бележката — единствените шофьори ще бъдат тези, научили се как да крадат чистачките на нахалниците, които крадат чужди места за паркиране. Това се нарича оцеляване на най-приспособените».
Въпреки мокрите дрехи и лошия ден, той свири добре онази вечер. Към десет заведението започна да се пълни. От една маса аплодираха всяко негово изпълнение и постепенно заразиха и останалите. Напрегна се да си спомни всички песни за дъжда, които знаеше, и те се приеха много добре. «Бурно време» дори предизвика викове за бис. Ед нямаше впечатляващ глас, но тази вечер явно се разболяваше и гласът му звучеше по-плътно и — поне по негово мнение — по-секси. Лиан, една от сервитьорките, по която си падаше открай време, постоянно му носеше питиета и — може би просто си въобразяваше — му се стори, че го гледа по съвсем друг начин.
Всеки път, когато вратата се отвореше, той със задоволство отбелязваше, че навън продължава да вали. Знаеше, че тази реакция е жалка, но продължаваше да си представя как жената се връща при колата си и намира бележката. Съжаляваше единствено, че няма да има шанс да види изражението й в този момент. Филмът вероятно вече бе свършил и се зачуди дали тя няма да се появи в бара и какво ще прави, ако тя дойде. Но обичайните посетители на заведението бяха хора, които идваха тук заради пиенето, а не заради обстановката — приглушено осветление и червен плюш, — и макар Ед да не знаеше за жената нищо друго, освен че краде чужди места за паркиране, предположи, че тя е от онези, които си падат по здравословния живот, киселото мляко и йогистките упражнения, и че и мъртва не би се озовала в дупка като «При Ралфф».
Но се оказа, че греши.
Тъкмо бе направил петнайсетминутна почивка преди последната серия песни. Отиде до тоалетната и на връщане бе притиснат в един ъгъл — без никаква съпротива от негова страна — от Лиан, която му довери колко много й харесват изпълненията му тази вечер, особено новият му секси глас. Така че щом се върна на пианото, Ед се чувстваше доста доволен от себе си. Седна и докато отпиваше от чашата си, я видя. По-скоро забеляза червеното скиорско яке и ако бе погледнал в тази посока минута по-късно, нямаше да я познае, защото жената точно го сваляше. Под якето носеше кремав пуловер. Приятелят й (който, обективно погледнато, никак не приличаше на маймуна) поръчваше питиета и докато бе зает с това, жената седна на високото столче до бара, изпъна гърба и дългия си врат и се огледа наоколо. Ед я наблюдаваше.
Тя прокара пръсти през косата си с жест, който вероятно имаше някаква практична цел — може би да оправи някой заплетен кичур — и който би изглеждал като кокетство при друга жена. Но у нея този жест не съдържаше и следа от суетност. И в същото време бе едно от най-сексапилните движения, които Ед бе виждал.