По-рано, докато се възстановяваше в Грасланд, това се случваше сравнително често. Седеше с родителите си и Джулия, понякога и с братята си и жените им, на масата за вечеря и изведнъж разговорът секваше. В тези кратки мигове на мълчание Ед внезапно усещаше как паниката се надига в гърдите му като черен прилив и той започваше да бъбри като идиот пълни глупости или някакви ужасни, тъпи шеги. Въпреки че останалите се смееха учтиво, никой — дори и той — не ги намираше за смешни, но чувстваше, че само така се спасява да не потъне.
Знаеше, че това тревожеше ужасно родителите му и Джулия. Вероятно всички си мислеха, че се побърква, но той не можеше да спре. Веднъж се опита да обясни това на Джулия, но най-близката аналогия, за която се сети, бе, че това е нещо като клаустрофобия.
Напоследък тези моменти бяха редки. Всъщност не бе преживявал такъв, откакто се преместиха в Монтана. Но си даваше сметка, че постоянното бъбрене и закачки с Джулия са инстинктивна предохранителна мярка. Открай време си бе приказлив, но сега понякога се улавяше или чуваше как прекалява. Джулия винаги го усещаше. И ако бе наблизо, протягаше ръка и го докосваше или прекосяваше стаята и му казваше: «Тихо, аз съм тук, всичко е наред».
Не беше само за да прогони тези черни смъртоносни мълчания. Ед осъзнаваше, че според всички той се справя «чудесно» със случилото се. И че са впечатлени от «смелостта» му и високия му дух. Разбира се, той можеше просто да се срине и да плаче по цял ден и да опита да се самоубие. Бог му бе свидетел, че имаше моменти, когато му се искаше да го направи. Но истината бе, че не виждаше смисъл в това. Знаеше, че не слепотата е най-големият му враг. В крайна сметка бе открил още в детството си — заради диабета, че тялото му може да го предаде. Не. Той знаеше, че най-големият му враг бе самосъжалението.
Ако пуснеш дори искрица от него в главата си, преди да си се усетил, то ще те е обсебило напълно. То бе като хероина или като някой от онези шокиращи вируси, които се размножават с бясна скорост във вените ти и те оставят и омаломощен, и сакат, и мечтаещ за смърт. Или като зъл дух, който стои в ъгъла на стаята ти, гледа те със студените си очи и чака. И единственият начин да го държиш на разстояние е, като през цялото време се правиш на щастлив, сякаш слепотата е просто неудобство и — знаете ли какво — с всички тези нови играчки, с които може да се забавлява, и всички нови неща, които може да научи, тя си е истинско забавление. Ако успееш да повярваш в това и да си сигурен, че колкото и да виси, няма най-малък шанс да се промъкне в главата ти, тогава може би, само може би, малкият негодник щеше да се отегчи и да си отиде.
Това бе същото създание, което в най-тежките моменти шептеше на Ед, че Джулия всъщност не го обича, че се е омъжила за него от чувство за вина или от някакво изкривено чувство за дълг, или дори — най-абсурдното от всичко — заради парите, които имаше шанс да наследи някой ден. За щастие обаче Ед не беше достатъчно сляп или глупав, за да чуе тези злобни подмятания. Беше загубил зрението си, но не и проницателността си. Нито пък, което бе истинско чудо, самоуважението си.
Не бе сигурен дали би намерил сили да се държи по този начин, ако Джулия я нямаше, но силно се съмняваше. Вероятно някаква по-бледа версия на самия него щеше да крета в някакво тъжно и мрачно съществование, което да минава за живот. В случая Джулия го бе хванала за ръка и го бе повела към светлината. И въпреки че единственото, което виждаше от светлината, бе някакъв смътен кехлибарен отблясък, приеман по-скоро като странен спомен, сега усещаше топлината й върху лицето си и целебната й сила. Джулия не само бе неговите очи, тя бе неговият източник на вдъхновение, на кураж, на воля за живот. В непрогледния мрак на дните и нощите му нямаше граница, която да разделя нея от него. Двамата бяха едно неделимо цяло.
15.
Видяха пушека отдалече, издигаше се като наклонена черна кула иззад хребета в края на долината. Пътят, който ги водеше натам, бе тесен и с дълбоки коловози. На места страничните склонове на долината сякаш се затваряха отгоре им и пътят започваше да се вие, стръмен и сенчест, а реката, край която се движеха, изчезваше от погледа им и дори през шума от изнемощелия двигател на стария фолксваген костенурка чуваха грохота на водопадите на трийсетина метра по-долу. После земята пак ставаше равна и се ширваше под безоблачното пролетно небе, реката се успокояваше и се извиваше вдясно от тях през огрените от слънце морави с тучна зелена трева, отвъд които се издигаха гори с хиляди нюанси на зеленото.