Продължаваше да мълчи, но се пресегна към задната седалка за калъфите с фотоапаратите си. Вратата на фолксвагена изскърца, когато Конър я отвори и слезе. Двамата със Силви тръгнаха рамо до рамо по пътя към почернелите постройки, снимаха, а подметките им скриптяха върху чакъла.
В тревата край пътя имаше черни купчини, около които вече кръжаха мухи, и на Конър му отне минута-две да осъзнае, че това са крави с останки от изгорели автомобилни гуми, нахлузени на вратовете им.
Първите човешки тела бяха малко по-нататък на пътя, лежаха пред това, което някога е било техен дом. Докато Силви ги снимаше, Конър пресече пътя и навлезе в овощната градина.
Там имаше два трупа, провесени на китките им от едно ябълково дърво. Майка и невръстната й дъщеря, предположи Конър. Момичето бе голо, а жената бе само с разкъсана и окървавена блуза. И двете бяха измъчвани по начини, които Конър предпочиташе да не е виждал. Помисли си го още докато ги снимаше.
През изминалите месеци бе направил снимки на трупове, достатъчни да населят цяла галерия, и вече не му се повдигаше, когато ги гледаше през обектива на апарата си. Все още изпитваше съжаление и отвращение и се надяваше, че това му отношение никога няма да се промени. Но докато снимаше, държеше тези чувства, ако не под похлупак, то поне под филтър. Това, което изпитваше най-силно сега, бе нарастваща почуда, че човешки същества бяха способни на такава небрежна, дори ликуваща чудовищна жестокост.
Отначало се притесняваше, че може да го прави. Че успява да мисли за това как пада светлината върху кожата на някой мъртвец или как проблясва в невиждащите му очи или в локва кръв. Това, че е в състояние да погледне бащата на някое дете или детето на някоя майка и да види как топлината на живота все още изтича от тях и в същото време да премисля хилядите изчисления, които превръщат образа в добър или лош, избора на обектив, скоростта, композицията. Може би някоя жизненоважна част в него бе погрешно свързана или прегоряла. Но после той заключаваше, както толкова много други фоторепортери преди него, че точно това отношение прави възможно документирането на ужаса, изложен пред очите му.
Слънчевата светлина, нашарила цветовете около главата на жената, придаваше на сцената някаква ужасна красота и Конър направи повече снимки, отколкото навярно би трябвало. Силви се присъедини към него, но засне само няколко кадъра, после тръгна нагоре по улицата и Конър се запита дали това е някакво признание, че тази сцена му принадлежи, или мълчалива критика, че се е застоял тук твърде дълго.
Преброиха общо петнайсет трупа, някои почти неузнаваеми. Пет бяха скалпирани. Вероятно в пушещите черни купчини на къщите имаше още трупове. Последните два бяха разположени един до друг — малко момче и старец, слаб и набръчкан, с дълга сива брада. Гърбовете им бяха облегнати на стената на един варосан обор и от разстояние изглеждаха, сякаш седят и си бъбрят. Над главите им с червена боя някой бе написал:
БАЛИЖЕ
Означаваше обидно наименование на мюсюлманите, и бе изрисувал извита кобра с вдигната глава, готова за нападение.
Снимаха това, когато чуха камионите.
— Дай ми филма си — каза Силви.
Тя развърташе капачката на централната тръба на телескопичния алуминиев триножник, който носеше винаги.
— Хайде, бързо! Дай всичко.
Той й подаде филмите, които бе заснел, дори този, който стоеше недовършен в апарата му, и тя ги пъхна един по един в кухата тръба. После я затвори и бързо извади десетина филма от чантата си и му ги подаде. Бяха с прибрани краища, сякаш заснети докрай.
— Пъхни ги в чантата си.
Вече виждаха камионите, приближаваха се към тях през моравата. Заредиха по един филм в апаратите си и започнаха да ги снимат. Бяха два джипа, бронирана кола и голям камион с открита каросерия. Имаше двайсетина, може би трийсет мъже с автомати «Калашников» и РПГ-та и по-къси автоматични пушки, каквито Конър не бе виждал преди. Когато войниците забелязаха фотоапаратите, започнаха да крещят и да ги сочат.
Конвоят спря на около двайсет метра от тях и мъжете изскочиха навън. Повечето бяха с черни униформи или кожени якета. Някои бяха нахлупили каски със знака на «Червените кобри», други си бяха вързали червени кърпи и всички носеха патрондаши през рамо и пистолети, ножове и гранати на коланите. Поне шестима от войниците сега вървяха към тях.
— Помни — каза Силви тихо. — Те са наши приятели християни.
Конър усети как сърцето му се разтуптя учестено и малко се смути, както му се бе случвало и преди, че не изпитваше страх, а по-скоро възбуда.