От начина, по който ходеше и изглеждаше, беше ясно кой от тях е водачът им. Беше мъж на възрастта на Конър, с яки мускули и по-висок от останалите. Косата му бе късо подстригана. Носеше авиаторски слънчеви очила и тясна черна тениска със сребрист надпис:
НИРВАНА.
Дали това бе духовното състояние, към което се стремеше, или бе любимата му група, бе трудно да се отгатне. От едната страна на кръста имаше автоматичен пистолет «Скорпион», а от другата — дълъг ловджийски нож. Когато се приближи до тях, Силви го поздрави дружелюбно на сърбохърватски. Той спря на две-три крачки от тях, изгледа я с презрение и после заговори на английски:
— Кои сте вие? Какво правите тук?
Тя отговори на сърбохърватски, като извади цигарите си и му предложи една, докато говореше, но той отказа с рязко поклащане на глава. Попита я кой им е разрешил да бъдат там, отново на английски, навярно за да й покаже, че не се поддава на чара й. Притежаваше дълбок глас и говореше с акцент на американски гангстер, сякаш бе гледал твърде много филми за мафията. Силви продължаваше да отговаря на сърбохърватски и въпреки че говореше твърде бързо и Конър не разбираше много, чу няколко пъти да се споменава името Гружо — съвсем небрежно, сякаш бяха приятели. Не можеше да се отгатне дали мъжът е впечатлен или не от това.
— Дайте ми документите си.
Те му подадоха паспортите си и Конър извади журналистическата си карта от ООН — единствения друг официално изглеждащ документ, който притежаваше и който бе полезен горе-долу колкото билет за отменен мач.
— Добра група — каза той, като подаваше документите си.
Мъжът го изгледа строго.
— Какво?
Конър кимна към тениската му. Мъжът се втренчи в него, но не каза нищо. Конър видя, че другите войници отзад товареха труповете в каросерията на камиона.
— Американец ли си?
— Да.
— От кой вестник?
Конър знаеше, че навярно трябва да се престори, че е известен фотограф като Силви, но не го направи. Само сви рамене:
— От този, който се поинтересува от снимките ми. В повечето случаи никой.
Силви понечи да каже нещо, но мъжът я прекъсна и кимна към телата на стареца и момчето.
— Американците интересуват ли се от тези глупости?
— Не знам, по дяволите. Аз се интересувам.
— О! Нима?
— Аха.
— И какво толкова ти е интересно?
Конър усети, че до него Силви се напряга. Но той издържа на погледа на мъжа, без да трепне.
— Сигурно това, което ме интересува най-вече, е що за човек може да убива и измъчва жени, деца и беззащитни старци — сви рамене той.
Мъжът го изгледа, а Конър опита да види очите му зад слънчевите очила, но успя да срещне единствено собствения си поглед, отразен в стъклата им. Силви пак заговори на сърбохърватски, но гласът й бе по-тих и по-настойчив от преди и Конър отново я чу да споменава Гружо. Мъжът не отмести погледа си от Конър, докато слушаше.
— Дай ни филма си.
Силви продължаваше да говори спокойно, но по-настойчиво, казваше му, че няма да го направи и му обясняваше защо. Той пак й повтори да предаде филма и не спря да го повтаря, докато накрая протегна ръка към апарата й и Силви избухна и го напсува на няколко езика. После той изкрещя някаква команда и настана истински хаос.
Сграбчиха и двама им, забиха дулата на пистолетите в лицата им и извиха ръцете им зад гърба. После взеха фотоапаратите и чантите им, извадиха всички филми и ги смачкаха с ботушите си, развиха филмите, за да се осветят, и после отвориха фотоапаратите и направиха същото и с филмите, които бяха вътре. През цялото време Силви пищеше и сипеше обиди насреща им.
После, по нареждане на мъжа, ги помъкнаха напред по пътя, забили пистолети в тиловете им, покрай камиона с натоварените трупове и овощната градина, чиито цветове сега висяха невинни и празни. С всяка крачка у Конър все повече се затвърждаваше убеждението, че ги водят зад сградата, за да ги застрелят.
Но се оказа, че ги водят към фолксвагена.
Войниците претърсиха колата за още филми, но не откриха нищо. Взеха си без покана цигарите, върнаха на Силви и Конър документите и фотографските принадлежности, включително триножника, и им заповядаха да се омитат. Силви обърна колата, като продължаваше с потока от обиди и ругатни през прозореца. Мъжете вече се смееха и й подвикваха.
Когато се скриха от взора им в гората, Силви плесна с ръце по кормилото, отметна глава назад и се разсмя. Погледна Конър и той се усмихна, но не каза нищо. Би искал да споделя въодушевлението й, но не можеше. Беше в шок.