В главата си той все още крачеше по пътя, покрай овощната градина и изгорелите къщи, покрай окървавените тела, уверен, че след няколко секунди и той ще бъде мъртъв. И това, което го шокира, бе откритието, че не му пукаше.
На връщане минаха по друг път за Сараево, но така пътуването им отне още повече време. Подминаваха камиони с бежанци с безжизнени погледи и потънали в развалини села — изгорени, бомбардирани, изоставени. Имаше много повече блокади по пътя, отколкото сутринта, и на една от тях трябваше да чакат три часа, докато проверят документите им. После попаднаха в задръстване зад един конвой на ООН, доставящ храна и блокиран от стачка на ЮНА — Югославската народна армия. Войниците от този конвой бяха британци и Силви и Конър потърсиха командира им, за да му разкажат видяното в селото.
Когато най-после се върнаха в «Холидей Ин», бе късно вечерта. Влязоха в подземния гараж и паркираха, а щом се качиха в хотела, откриха, че фоайето и барът жужат като кошер заради новината за Гружо и Кобрите и най-скорошното им изстъпление на етническо прочистване. Някакъв репортер от новинарска агенция, подкрепил се доста обилно с уиски, разказваше гръмогласно на всички, че районът, където това се бе случило, е като запечатан и че не пускат никой да навлезе в него. Конър и Силви не отрониха нито дума. Купиха си две бири и се качиха в стаите си, за да разтоварят багажа си.
Лабораторията, която Силви използваше, бе съвсем близо до хотела и до нея се стигаше пеш, стига човек да кажеше молитвата си, а после да притича, привел глава, по улиците под погледа на сръбските снайперисти, които по това време вероятно бяха твърде пияни, за да стрелят точно, макар че и това не бе сигурно. Двамата първо проявиха цветните филми, а после и черно-белите. Мястото бе доста тясно и Конър се свря с бирата си в един ъгъл и остави Силви да свърши повечето работа. Беше горещо и те съблякоха якетата си. Жената бе с някаква тънка блузка без ръкави и Конър забеляза, че не носи сутиен. Тя усети, че я зяпа, но не се усмихна, просто продължи работата си.
Изсуши негативите със сешоара, който бе донесла, и ги подреди върху една осветителна кутия. Двамата с Конър се притиснаха един до друг, за да ги огледат. Много от образите бяха твърде натуралистични и ужасяващи и повечето вестници не биха ги публикували. Силви сякаш с един поглед определяше коя снимка е добра и коя — не. На Конър му се стори странно, че сега му е по-трудно да гледа тези образи, отколкото когато ги виждаше в действителност, но щом го сподели със Силви, тя сви рамене и заяви, че е просто въпрос на адреналин.
Кадрите, които тя бе заснела със стареца и детето, бяха много по-добри от неговите, както и повечето от останалите й снимки. Ала когато преминаха на черно-белите филми, които Конър бе заснел в овощната градина, Силви подсвирна тихо.
— Кой? — попита тя. — Кажи ми.
— Кой кадър е най-добрият ли?
Тя кимна и се отдръпна назад, за да успее той да ги огледа. Имаше поредица от пет кадъра, в които двете жени се виждаха отчасти като силуети. Конър сподели, че най-добрият трябва да е един от тях, Силви кимна и отново го попита кой е най-добрият. Той изрази мнението си, че няма голяма разлика между петте, но според нея грешеше и тя го посъветва да отпечата няколко пробни.
Още докато образите се появяваха на хартията, Конър разбра какво имаше предвид тя. Виждаше се, че момичето е голо, но освен лицата и ръцете им, и момичето, и жената бяха в дискретното було на някаква сянка и по някакъв начин това превръщаше страданието, което очевидно бяха преживели, в още по-отвратително. Слънчевата светлина върху цветовете зад тях и над главите им, където бяха вързани китките им, бе изключително въздействаща.
— Това е фотографията на деня — каза Силви. — Може би дори на годината.
— Не съм сигурен.
— Моля те, не мисли, че бих си правила труда да те лаская незаслужено.
Той я погледна и се усмихна. Тя допи бирата си. Конър усети погледа й върху себе си, докато вадеше снимката и я поставяше във ваничката с фиксажа, после се зае да разчиства.
— Добре — кимна жената. — Да вървим да изкараме малко пари.
Събраха негативите, заключиха лабораторията и тръгнаха към ъгъла на първата от трите улици, които трябваше да пресекат, за да се върнат в хотела.
— Този път няма да бягаме, ясно?
Конър сви рамене:
— Щом казваш.
Силви го хвана за ръка и двамата тръгнаха бавно. Стъпките им отекваха в тъмнината и Конър си представи как попада в мерника за нощно виждане на някой млад сърбин и пак се разтревожи, че това не го плаши. Направиха същото и на следващата улица, само че още по-бавно. И отново на последната улица, и то още по-бавно.