— Не се ли страхуваш? — попита го тя.
— Може би ако бях по-умен, щях да се страхувам.
— В някои дни човек просто знае, че няма да умре.
— Мислиш ли?
— Сигурна съм. Гледай.
Тя го накара да спрат. Стояха по средата на улицата. Силви обърна гръб на снайперистите, целуна Конър силно по устата и после се засмя:
— Виждаш ли?
Когато стигнаха до хотела, се качиха право в нейната стая. Тя свали якето и обувките си, извади бутилка уиски и наля и на двамата. Седна с кръстосани крака на леглото, запали си цигара и го попита за неговата агенция в Ню Йорк. Беше същата, която бе продала снимката от пожара в Йелоустоун, но откакто бе пристигнал в Босна, не бяха направили почти нищо за него. Силви каза, че не струват и че трябва да ги зареже. Тя взе сателитния си телефон, обади се в Париж и после още два пъти в Ню Йорк, а когато приключи, Конър вече притежаваше нов договор.
Извадиха скенера и лаптопа й, седнаха един до друг на леглото и сканираха негативите, за да ги вкарат в компютъра — някои от нейните и някои от неговите. После ги изпратиха по сателитния телефон като с вълшебна пръчка. Силви доля и на двамата още уиски, чукнаха се и Конър й благодари, а тя му отвърна с едно от смешните си френски повдигания на рамене и не каза нищо.
После токът в хотела спря и всичко потъна в мрак. Силви запали три свещи, които бяха на нощното й шкафче. Известно време и двамата мълчаха, просто седяха и пийваха уиски, слушаха далечния грохот на бомбите, които падаха някъде из града, и самотния вой на сирена на линейка.
Силви седеше, облегнала се на таблата на леглото, и по погледа й Конър разбра какво е следващото й желание. Тя протегна ръка и го погали по тила и врата и известно време се взираха един в друг. Косата му бе пораснала дълга и Силви нави един кичур около пръста си толкова силно, че почти го заболя.
— И аз се опитвам да направя косата си такъв цвят, но все не се получава.
— Косата ти е чудесна и така.
— Двамата сме като близнаци.
Конър се усмихна. Тя остави чашата на масичката, той също и Силви се премести към него и го целуна. Устата й притежаваше вкус на уиски и цигари, а в целувките й имаше някакъв яростен копнеж, който почти го смути. Отново се облегна на таблата на леглото и протегна ръце над себе си, а той издърпа блузата й нагоре през главата, притисна китките й към стената с една ръка, докато целуваше врата, раменете и ръцете й под мишниците, където бяха наболи малки косъмчета. Мирисът на тялото й бе силен и възбуждащ и Конър целуна малките й гърди и твърдите тъмни зърна.
Тя дишаше тежко, свали ръце и ги постави върху катарамата на колана му. Той се надигна на колене, тя разкопча панталона му и го свали надолу около бедрата, после го пое в устата си. От толкова време Конър не бе правил това, че не можеше да понесе тя да продължи и я спря, за да не свърши всичко твърде бързо.
Силви отпусна глава на леглото, Конър свали панталона и бикините й, после съблече ризата си, без да отделя поглед от тялото й. Забеляза колко стегната е бледата й прозирна кожа, как изпъкват като хълмчета костите на хълбока й над хлътналия корем и гъстия черен триъгълник. Понечи да свали обувките и останалите си дрехи, но тя го спря, разтвори крака и повдигна ханша си към него, за да я обладае веднага.
Силви извика толкова силно, когато Конър влезе в нея, че той почти се изплаши, но тя продължи да вика при всяко негово движение и скоро мъжът потъна в усещането и желанието, които го изпълваха. С нисък и настойчив глас тя му каза, че иска да я чука силно, повтаряше го все по-високо, подканяше го да го прави по-рязко, така че да я заболи. И въпреки че знаеше, че не може да изпълни желанията й напълно, Конър правеше каквото му нареждаше тя, шокиран от самия себе си, защото никога преди не се бе любил по този начин.
Чак по-късно, когато лежаха изтощени и притихнали, потта изсъхваше и оставяше сол по телата им и Силви спеше, свита като сираче на измачканите чаршафи, а сивата зора се процеждаше през щорите, чак тогава Конър разбра.
Не любов бяха правили двамата, нито някаква извратена нейна форма. Това бе по-скоро желание за утвърждаване, отчаян животински копнеж. И въпреки че го усещаше у Силви много по-силно, отколкото у себе си, знаеше, че семето е попаднало в душата му и че ще започне да расте. След като се бяха докоснали до смъртта, имаха нужда да се отърсят от нея, да докажат, че са живи. Болката бе единствено за живите и затова бе част от процеса. Бяха викали чрез плътта си и от каквото друго бяха направени, но на кого или към какво извън себе си — той не знаеше. Някъде, някъде сред ада и ужаса, бе сърцевината на човечността, която бе сурова, дива и първична.