Снимката на жените сред цъфналите клони се озова на първите страници на вестниците по цял свят. Силви замина за Париж следващата седмица и после веднага отпътува за Африка. Конър усещаше, че му липсва. Видя я отново чак през август, когато тя се върна в Сараево. Но не беше същото. Държеше се хладно с него, дори малко надменно и той се запита дали не я е засегнал с нещо. Може би тя съжаляваше, че му бе помогнала да постигне такъв успех.
На следващата седмица парче шрапнел заседна в дясното му бедро и го транспортираха с хеликоптер на ООН до една болница на хърватския бряг. Силви бе заминала за няколко дни на север и така и не успя да се сбогува с нея. Раната бе засегнала само плътта, но лекарите му предложиха да се върне у дома, за да се възстанови, и неочаквано този вариант му хареса. Конър отлетя за Франкфурт и докато чакаше връзката си в стерилната обстановка на чакалнята за транзитно преминаващи пътници, опита да се обади на Силви от телефонен автомат, но не успя да се свърже.
В Ню Йорк бе горещо и влажно и сякаш всички бяха луди или нещастни. Когато се появи в офиса на новата си агенция, го посрещнаха като герой от войната. Той съжаляваше, че не се чувства като такъв, и изпитваше единствено празнота. Един от редакторите — Хари Търни, го заведе на обяд в най-тежкарския ресторант, който Конър бе виждал. Редакторът беше висок мъж с добродушен поглед и малко му напомняше за баща му. Конър яде като прегладнял вълк и продължи да се чувства гладен. Когато им сервираха кафето, Търни каза, че съжалява за Силви. Попита го какво значи това.
— Не си ли чул?
— Какво да съм чул?
— Писаха във вчерашния «Таймс». Била с един репортер на «Ройтерс» някъде на север, близо до границата. Колата им попаднала на противопехотна мина. И двамата загинали на място.
16.
Джулия извади пържолите и пилешките бутчета от маринатата и ги постави на големия дървен поднос редом до салатата, сосовете и подправките. Дона Киамото вече бе занесла останалата храна на верандата, където бяха подредили масата. От кухнята Джулия чуваше, че Дона с мъка успява да опази ястията от вечно гладните парашутисти. Чуваше и Ед, който държеше да се увери, че всички знаят какъв е планът. Беше го обяснил вече два пъти, а освен това го бе разказал на всекиго поотделно при пристигането му, но продължаваше с обясненията просто за всеки случай.
— Така, всички се скриваме тук, Дона е ей там, зад пердетата, входната врата е отворена, цялата къща изглежда пуста и той влиза. Дона, внимавай да не забележи отражението ти върху стъклото, ясно? Когато той влезе в дневната, Дона подава сигнала и аз започвам да свиря. А вие да пазите тишина, чувате ли? Никаква бира повече! Ако някой се изхили или издаде звук, мислете му! Имаме си начин да ви озаптим. Ханк и… кой? А, да, извинявай, Фил. Вие развивате плаката — внимавайте да не го опънете наопаки. Той може да не е много умен, но знае да чете.
— Джулия, как успяваш да живееш с този човек? — попита Ханк Томас, когато тя се появи на верандата с подноса.
— С тапи за уши.
Едва успя да намери пътя до масата през пушека. Чък Хеймър трябваше да отговаря за барбекюто, но се справяше много нескопосано с тази задача.
— Хей, Чък, мислех, че си пожарникар. Какво, по дяволите, става тук?
— Скъпа, на мен ми плащат да гася, не да паля.
— Мила, запали огъня в мен — запя Ед.
След като бе приключил с обясненията на плана, сега Ед се суетеше с усилвателя на електрическата си китара. Джулия го погледа минута-две и се усмихна. Щастлив, все едно е спечелил от лотарията, той изглеждаше като момче и бе много сладък с широките бермуди и жълто-черната хавайска риза, която му бе подарила за рождения ден. Би искал да си накъдри косата като Джими Хендрикс, но тя успя да го разубеди. Вместо това той се примири да си сложи лилави слънчеви очила и кърпа около врата.
Горкият Конър. Мислеше си, че идва на спокойна вечеря с тях двамата и Джулия наистина съжаляваше, че не е така. Но Ед бе настоял да му организират парти изненада за добре дошъл. Джулия се опита да промени решението му с довода, че Конър току-що е бил ранен и вероятно партито бе последното нещо, за което си мечтаеше, но Ед бе говорил с него по телефона и заяви, че звучал съвсем добре. Имаше двайсетина човека, повечето колеги парашутисти на Конър и техните съпрузи и съпруги. Всички бяха получили строгите нареждания на Ед да пристигнат по-рано и да паркират пред къщата на съседите, за да не забележи Конър колите им.
Поне щеше да види къщата им в най-добрата й светлина. Бе идеална септемврийска вечер, въздухът бе благоуханен и ясен, с едва загатнат намек за есен. Дърветата бяха отрупани с ябълки, розата на верандата цъфтеше за втори път и бе цялата в яркожълти цветове. В крайна сметка, каза си Джулия, това бе от тези партита, на които гостите сами се грижат за себе си. Когато ти гостуват парашутисти, домакинята трябва да се погрижи за количеството, а не толкова за качеството: дай им големи пържоли и достатъчно бира и всичко е наред.