— Подъл кучи син — каза Конър. — Ела да се видим само ние тримата, а?
Сложи шапката си на главата на Ед и най-после се обърна към Джулия. Тя долови, че в лицето му има нещо различно, но не можа да определи какво. Беше по-слаб и очите му сякаш бяха по-хлътнали.
— Здравей, Конър. Добре дошъл.
— Е, не съм отсъствал толкова дълго.
— На нас ни се стори цяла вечност.
Двамата се прегърнаха и Джулия усети как ръцете му се вкопчват в гърба й и я притискат силно за момент, при което сякаш всичкият въздух излезе от дробовете й. Знаеше, че трябва да каже нещо непринудено и весело, но дори и да се бе сетила какво, нямаше сили да изрече нито дума. Притесни се, че може чувствата й да са очевидни за останалите, така че бързо пусна Конър и пъхна ръка в тази на Ед.
— И двамата изглеждате страхотно — възкликна Конър. — А къщата е невероятна. — Описа широк кръг с ръката си. — Реката, ябълките, розите, всичко. Имате си своя малка райска градина тук.
— Джулия става за Ева, няма спор — съгласи се Ханк Томас. — Но ако това е Адам, аз съм майката на Бамби.
— С тези очила прилича повече на змията — обади се Дона.
— Заповядай, Дона — каза Ед. — Хапни си тази ябълка. Закачките продължиха и станаха по-хапливи, а Джулия завлече Чък при барбекюто и му заръча да се залавя с печенето на месото, после влезе вътре да донесе шампанското. Когато отново се появи, останалите дразнеха Конър за «раната му от войната», но той не им се даваше и разказваше някаква невероятна история, която Джулия чу само отчасти, но според която той сам, с голи ръце, бе победил цялата сръбска армия. Ед отвори шампанското и когато всички чаши бяха пълни, вдигна тост за Конър. Докато Джулия изричаше името му заедно с всички останали и пиеше за негово здраве, очите на Конър отново се впериха в нейните и тя смутено отмести поглед.
Конър я гледаше как върви пред него по стълбите, наблюдаваше как се движат бедрата й под роклята и как тя плъзга лявата си ръка със семплата брачна халка по парапета. Навън се смрачаваше и голите й рамене изглеждаха тъмни на фона на бледосинята рокля. Беше по-красива от всякога, дори от онези самотни вечери, когато той лежеше буден, слушаше трясъка от изстрелите и взривовете и си мислеше за нея. Още по-красива, отколкото бе на снимката, която винаги носеше в портфейла си, тази, на която Ед ги бе снимал двамата на онази скала в планината. Снимката, на която двамата се усмихваха един на друг и в очите на целия свят се възприемаха като истинска двойка.
Ед пусна на уредбата Боб Марли с надеждата хората да започнат да танцуват, но на всички им бе по-приятно да седят и бъбрят на верандата или на моравата отпред. Джулия запали свещи навън и атмосферата стана приказна. Конър попита дали може да разгледа къщата, така че сега тя го развеждаше. Започнаха от нейното ателие в обора и Джулия се смути, когато Конър й каза колко много харесва новите й картини. После се върнаха в къщата. Всички други бяха още навън.
Когато стигна до най-горното стъпало, Джулия се обърна и го погледна. Той се надяваше тя да не е забелязала, че зяпа краката й.
— Страхотна къща — каза той смутено.
— Да. Тук много ни харесва. Макар че за Ед щеше да е по-лесно, ако живеехме в града.
— Защо?
— Ами би могъл да е по-независим, сам да излиза на разходки. В главата му има карта на Мисула, докато тук му е непознато и… ами по-опасно е да се разхожда сам, нали разбираш. Не че това го спира да прави каквото си науми.
— Мога да си представя.
— Например онази вечер. Това лято ходехме да бягаме заедно. Пътеките са доста добри и той вече ги познава, а когато съм с него, е в пълна безопасност. Обаче миналата седмица аз бях в града и като се връщах, най-неочаквано пред колата се появи едно видение, облечено с оранжев елек, точно по средата на пътя и се затича право насреща ми. Познай кой беше. Размахваше бастуна пред себе си и съвсем не бе някакъв лек джогинг, търчеше си с всичка сила.
Конър се засмя. Обожаваше начина, по който тя жестикулираше образно с ръце, докато разказваше някоя подобна история. Предполагаше, че се дължи на италианския й корен.
— Така че аз спрях колата и той дотича, блъсна бастуна си в предницата на джипа, спря, подпря се с длани на капака и знаеш ли какво каза? Рече: «Що за тъпо място за паркиране!». Представяш ли си, Конър, какво се прави с такъв човек!
— Дръж го в клетка или нещо такова.
— Нищо чудно да стане някой ден. Той съобщи ли ти най-новата си идея?
— Не.
— Алпинизъм. Ходи на един курс в Колорадо, където учат слепи хора да се катерят. Когато кракът ти се оправи, иска тримата пак да изкачим онзи връх, нали се сещаш. Където си правихме снимки.