— Звучи страхотно. Дайте ми една седмица и съм на линия.
Тя наклони глава настрана и постави ръце на кръста си.
— Знаеш ли какво? И ти си същият тежък случай като него.
Усмихнаха се един на друг. Долу Боб Марли пееше и съветваше хората да не се тревожат, защото всичко ще се оправи. Джулия светна лампата на площадката и Конър съжали. Сумракът бе по-приятен.
— Хайде — подкани го тя. — Ела да ти покажа останалите стаи.
Имаше три спални и баня. Една от спалните бе наполовина пълна с натрупани кашони, а другата половина бе заета от пейка и тежести, с които, както обясни Джулия, Ед тренирал всяка сутрин. Втората стая бе приятно обзаведена — с жълти тапети и тъмносиня кувертюра. На леглото бе поставена грижливо сгъната хавлиена кърпа и Джулия каза на Конър, че това е стаята, където той ще спи. Той отвърна, че не е възнамерявал да остава за през нощта, но тя го погледна така искрено разстроена, че той веднага размисли и добави, че няма нищо против, стига да не ги притеснява. Тя го изгледа с един от строгите си погледи на учителка.
— Конър, не ни притесняваш. Ясно?
Показа му банята и накрая го заведе в тяхната спалня. Вътре се усещаше нейното ухание. Леглото бе под прозореца и с обикновена бяла памучна покривка. Конър си я представи как лежи там и запечата този образ в паметта си. Отгатна от коя страна на леглото спи тя по купчината книги и малката колекция от кремове и лосиони. На стената бяха закрепени малки закачалки, на които тя поставяше бижутата си, и една голяма картина, която той веднага разпозна като нейна, макар че бе виждал много малко от творбите й. Беше като скална рисунка на бягащи елени и хора на коне, които ги преследват с копия, лъкове и стрели. Бе нарисувана със земни цветове — червено, черно, оранжево и кехлибарено.
— Ти си я рисувала, нали?
— А, тази ли. Да.
Пак изглеждаше смутена и той не знаеше дали е заради картината или за това, че са в спалнята й.
— Това бе един от многото ми периоди. Нещо, с което експериментирах по едно време. Не се получи добре.
— Добра е.
— Не. Благодаря, но знам, че не е. Наистина.
— Ед ми каза, че пак си започнала да преподаваш.
— Да, и много ми харесва. Не съм на пълен работен ден. Ходя три пъти седмично в едно начално училище в Мисула.
— И преподаваш изобразително изкуство?
— Аха. Но предимно бърша носове и ги поливам с маркуча, след като са се омацали целите с боя.
— Звучи забавно.
— Така е.
Постояха мълчаливо известно време, загледани в картината.
— Той много се тревожеше за теб, знаеш ли? — промълви Джулия. — Чувахме какви ужасни неща стават там и като не знаехме къде си и какво правиш, двамата… тоест Ед доста се тревожеше. Знам, че е глупаво.
— Не получихте ли картичките ми?
Тя се засмя:
— А, да. «Времето е ужасно, жалко, че не сте тук».
— Съжалявам.
— Както и да е. Важното е, че си тук.
— Тук съм.
Гледаха се дълго време. После изведнъж тя се усмихна леко и някак се отдалечи, като че пусна някаква завеса.
— Трябва да сляза да проверя дали някой не се нуждае от нещо.
— И снайперистите постоянно ли дебнат? — попита Ед. — Само чакат някой да пресече?
— Не се знае, докато не те улучи куршум. По някои от малките улички — встрани от Алеята на снайперистите, можеш да се разхождаш с дни, без да стрелят по теб. После — бум! — и убиват някого. За снайперистите навярно е като игра.
— Да убиват напълно непознати.
— По-лошо е. Някои от хората, които убиват, са им били приятели или съседи преди войната. Сега са просто мюсюлмани и един вид плячка. Сякаш вече не са човешки същества.
Лежаха на моравата край реката само двамата. Освен ромона на водата чуваха как останалите говорят и се смеят горе до къщата. Някой бе пуснал един от старите албуми на «Доорс». Ед цяла вечер се опитваше да си говори с Конър насаме и накрая се наложи да го завлече тук долу. Последния половин час му задаваше въпроси за Босна и се опитваше да си представи историите, които Конър му разказваше.
— И ходеше ли с бронирана жилетка или нещо такова?
— Отначало. После не. Те са доста тежки.
Някъде нагоре по реката патица закряка изплашено сред тополите.
— Приближава се лисица — каза Конър.
— Или койот. Понякога ги чуваме да вият нощем в гората.
Ослушаха се, но не чуха нищо повече.
— Страхотно място сте си намерили.
— Да, големи късметлии сме.
— Пробвал ли си да ловиш риба? Наоколо май има хубави вирове.
— Няколко пъти. Първо трябваше да се подрежат дърветата, за да не се оплитам в гъсталака. Но като не можеш да дебнеш рибите и не виждаш как се впускат към стръвта, част от удоволствието се губи. Иначе тук има доста риба, особено пъстърва. Бил Робъртсън — мъжът, който живее в съседната къща — улови дъгова пъстърва кило и половина онзи ден.