Изведнъж осъзна, че тя се взира право в него и на лицето й бавно се изписва усмивка на разпознаване. В прилив на чиста гениалност, както Ед щеше да определи по-късно този момент, започна да свири едно парче от последния си (така и непоставен и двукратно отхвърлен) мюзикъл. Беше страстна любовна песен, в която «се усещаше малко повече от приемливото влиянието» на Том Уейтс. Наричаше се «У вас или у нас». Припевът звучеше така:
Няма повече уиски.
И виното да свършим.
Чувствам се игриво.
У вас или у нас?
Наблюдаваше я, докато пееше. Приятелят й явно нямаше нищо против. Той също се забавляваше на шегата и когато Ед допя песента, мъжът вдигна чашата си като за тост и изпрати на музиканта едно питие по Лиан. Ед продължи мелодия след мелодия — с всяка песен, за която се сети да има връзка със ситуацията, като на места променяше текста, за да накара жената да се засмее. Изпълни «Трябва да те отведем от това място» и «Някъде има място за теб» от «Уестсайдска история». Чувстваше се вдъхновен, изпълнен със сили. Публиката го приемаше невероятно добре и се присъедини към шегите, дори и без да ги разбира. Той свиреше единствено за нея, за жената, чиито чистачки още стояха в джоба на палтото му. Така че се почувства доста разочарован, когато по средата на «Прекрасната Рита» тя се изправи и започна да се облича. После видя, че двамата с приятеля й тръгват към него.
Изчакаха край пианото края на песента. Жената гледаше плахо. Ед завърши и докато хората го аплодираха, й кимна.
— Беше забавно — каза тя. — Вие сте много добър.
— Така е, признавам си. Благодаря.
— Вижте, наистина съжалявам за това, което се случи. Не знам какво ми стана. Никога не съм правила подобно нещо в живота си.
— Аз бях виновен — обади се приятелят й. — Аз я накарах да го направи. Просто закъснявахме за филма и… нали разбирате… Както и да е, и двамата съжаляваме.
Ед кимна, без да го поглежда. Не можеше да откъсне очи от жената. Боже, тя бе великолепна! После осъзна, че двамата очакват той да отговори нещо.
— Ами благодаря — смотолеви той. — Тоест… е, какво толкова. Погледнато от друг ъгъл, получих безплатен урок по биология.
Палтото му висеше на облегалката на стола и той бръкна в навлажнения джоб, намери чистачките и й ги подаде:
— Заповядайте.
Тя се намръщи.
— Не сте ли ходили до колата си?
— Не.
— Е, навярно ще откриете, че ще имате нужда от това.
Жената се усмихна тъжно и ги пое. Приятелят й се засмя.
— Квит ли сме? — попита Ед.
Тя присви очи.
— Е, ще трябва да си помисля по този въпрос.
— Ще ви призная, че ако нямахте такъв едър приятел, щяхте да си навлечете сериозни неприятности.
— Това е братовчед ми Дейвид.
Тези думи бяха най-прекрасните, които Ед бе чул през целия ден. Протегна ръка.
— Едуард Тъли. Приятно ми е.
Дейвид отвърна, че и на него му е приятно. Ръкостискането му бе като парна преса. Ед се обърна към жената, в която вече бе влюбен, протегна й ръката си и тя я пое.
— Рита — каза му.
Ед се поколеба и задържа ръката й. Беше хладна и нежна. Рита? Нима бе възможно? Тя се засмя:
— Добре де! Джулия. Джулия Бишъп.
— Хей, Ед! — извика му Брайън от бара. — Ако музиката е храната на любовта, продължавай да ни засищаш.
— Той е страхотен романтик — изкоментира Ед.
Жената се усмихна, извини се отново, после тримата се сбогуваха и тя и братовчед й се отправиха към вратата. Ед засвири една песен на Джон Ленън, която не бе изпълнявал от години. Но даже и да я знаеше, както можеше да се предположи, тъй като песента бе с нейното име, Джулия не прояви никакви признаци, че е разпознала мелодията. Просто излезе в нощта заедно с братовчед си и не погледна нито веднъж назад.
Говоря само глупости.
Но искам да ме чуеш, Джулия.
Когато Ед се върна при колата си половин час по-късно, продължавайки да се ругае, че не се беше сетил да поиска телефона й или поне да я попита къде живее или работи, откри, че чистачките му ги няма и под едното рамо е пъхната бележка.
«Научих се» — пишеше от едната страна. Ед обърна листчето. От другата страна имаше телефонен номер.
Беше спряло да вали.
3.
Беше почти обед, когато се появиха. Скачаха по двама едновременно от двата изхода на самолета, телата им подскачаха, когато парашутите се отваряха, и започваха да се носят като медузи в небесния океан. От време на време парашутите засенчваха слънцето, което приличаше силно, изгарящо горещо и безмилостно над главите им, и хвърляха сенки върху облака от дим, който скриваше планинския склон.