Сякаш да подчертае това, една риба подскочи над водата. И двамата се засмяха.
— Как върви музиката? — попита Конър.
— О, нали знаеш.
— Ако знаех, нямаше да питам.
Ед се усмихна. Не желаеше да говори за това, но нямаше да е честно след разпита, на който бе подложил Конър. Въздъхна.
— Ами, честно казано, изобщо не върви.
— Джулия каза, че свириш постоянно.
— А, наистина свиря. Дори изнесох няколко концерта в един бар в града. Но не съм написал нищо повече от година. Поне нищо, което да си заслужава да го запазя. Сякаш просто съм… не знам. Загубил съм вдъхновението си.
— О, ще си го върнеш. Сигурно е трябвало да учиш един куп нови неща.
— Така е, но те нямат нищо общо. Разполагам с най-доброто оборудване, което може да се купи, и знам как да си служа с него. Не е това. Май просто трябва да приема факта, че нямам талант.
— Ед, не познавам човек с повече талант от теб.
— Е, много мило, че го твърдиш, но ти разбираш от музика толкова, колкото аз от фотография.
— Знам, че те бива.
— Конър, наясно ли си колко мюзикли съм написал, по дяволите?
— Не.
— Единайсет. И бог знае още колко други парчета и песни. И всяко от тях бе отхвърлено. Неведнъж, не два пъти. Много пъти. Нито една моя творба не е била изпълнявана пред публика, откакто завърших колежа. Идва момент, когато човек трябва да стане реалист. Няма да се получи. И в писмата, които пристигат, знаеш ли какво има в тях сега? Притеснение. Същото е положението и с агента ми — тоест би трябвало да му викам реагента ми. Дори вече не ми се обажда. А когато аз успея да се свържа с него, чувам едно и също. Той е притеснен. Така е. Станал съм жалък.
Усещаше от мълчанието на Конър, че бедният човек не знае какво да отвърне. Протегна ръка, напипа рамото на приятеля си и го стисна леко.
— Знаеш ли колко се гордея с теб, задето замина там и опита да постигнеш нещо? Бях неописуемо горд. Онази снимка на убитите жени? Знам я. Знам какво представлява. Накарах Джулия да ми опише и най-малката подробност и разбрах колко е необикновена. Бях много горд, че ти си я направил. И знаеш ли какво? Ужасно ти завиждах.
— Ед, просто извадих късмет. Както онзи път в Йелоустоун. Попаднах на подходящия момент и направих добра снимка. Това, което ти се опитваш да постигнеш, е много по-трудно.
— Хей, моля те. Не ме утешавай.
— Да те утешавам? Боже!
Седяха мълчаливо известно време. Ед си представи, че Конър клати глава и се взира в реката. Искаше му се да се срита сам за това, което бе казал. За пръв път от цяла вечност позволяваше на самосъжалението да го завладее. Горе, при къщата, Чък Хеймър довърши някаква шега и всички изохкаха. Ед отново се протегна и напипа рамото на приятеля си. След малко Конър постави ръката си върху дланта на Ед и каза, че съжалява, ако думите му са прозвучали по този начин.
— Не, Конър, аз съжалявам. Понякога просто ми е трудно да бъда силен. А притежавам толкова много неща, за които трябва да съм благодарен. Имам Джулия, тази фантастична къща. И знаеш ли какво? Аз съм страхотен учител по пиано. По-рано уроците по пиано ми се струваха голяма досада, просто нещо, което се налага да правя, докато не пробия с мюзиклите. Но сега ми харесват. Наистина.
— Това е хубаво.
— Да, така е.
Замълча. Не бе възнамерявал да сподели с никого истинската причина за лошото си настроение. Но както седеше тук с най-добрия си приятел, изведнъж му се прииска да го стори. Преглътна тежко.
— Джулия каза ли ти, че се опитваме да си направим дете?
— Не. Хей, това е чудесно!
— Да. На теория. Опитваме от почти година и нищо не се получава.
— Е, аз не съм специалист, но това не е чак толкова дълго време, нали?
— Може би. Както и да е, миналия месец имах дребен проблем, свързан с диабета. Нищо особено, просто се оказа, че трябва малко да се увеличи дозата инсулин. Но докато уточняваха това, лекарят, който е много добър, информиран е за всички нови лекарства и изследвания, та той ме попита дали ще искаме да имаме деца. Аз му казах, че искаме и опитваме от известно време, но още не се е получило. Изтърсих някаква глупава шега от рода, че сперматозоидите ми са преуморени от толкова работа, защото като казвам, че опитваме, наистина правим всичко възможно. Пробвахме всичко — термометри, календари и така нататък. Както и да е, той се заинтересува кога за пръв път са ми поставили диагнозата диабет и дали са ме подлагали на имуносупресивно лечение. Казах, че не знам, по онова време бях още дете, защо пита? А той захъмка и закашля, и замънка, накрая го принудих да ми обясни и призна, че се установило, че някои от лекарствата, които са се използвали по онова време, всъщност имат негативен ефект върху плодовитостта. Можеш ли да си представиш? Веднага се обадих на майка си и тя естествено си спомни, че са ме подлагали на такова лечение. Направо са ме бомбардирали с тези имунопотискащи дивотии. Оказва се, че докторите се опитвали да се преборят с диабета, като го атакуват директно. Върнах се пак при лекаря, той ме накара да дам сперма, направи изследвания, за да провери как плуват онези дребни едчета под микроскоп, и знаеш ли какво? Нула. Кръгла нула. Стрелям с халосни.